Метеоритът - Страница 93

— Значи тази скала може да е изгоряла както през Средновековието, така и миналата седмица, така ли?

Толанд се подсмихва.

— Никой не твърди, че науката знае всички отговори.

Рейчъл започна да разсъждава на глас.

— Овъглената кора по същество е силно изгаряне. Формално погледнато, то може да е станало по всяко време през последния половин век — по най-различни начини.

— Грешиш — възрази Корки. — Как така по най-различни начини? Не. Само по един начин. При падането през атмосферата.

— Няма ли друга възможност? Например в пещ?

— Пещ ли? Тези образци са проучени под електронен микроскоп. Даже в най-чистата пещ на света по камъка щяха да останат следи от горивото — ядрено, химическо или фосилно. Остави това. Ами вдлъбнатините от полета в атмосферата? Не можеш да ги получиш в пещ.

Рейчъл беше забравила за тези бразди. Наистина изглеждаше, че камъкът е паднал през въздуха.

— Не могат ли да се получат при изригване на вулкан?

Корки поклати глава.

— Изгарянето е прекалено чисто.

Младата жена погледна Толанд.

Океанологът кимна.

— Съжалявам, имам известен опит с вулкани, и над, и под водата. Корки е прав. Вулканичният материал е замърсен с десетки токсини — въглероден двуокис, серен двуокис, водороден сулфид, хлороводород — всичко това щеше да се види при електронните ни анализи. Независимо дали ни харесва, или не, тази овъглена кора е резултат от чисто атмосферно горене.

Рейчъл въздъхна и отново се загледа през илюминатора. „Чисто горене“. Изразът натрапчиво остана в ума й. Тя се обърна към Толанд.

— Какво означава „чисто горене“?

Той сви рамене.

— Просто, че под електронен микроскоп не виждаме следи от гориво и затова разбираме, че нагряването се дължи на кинетична енергия и триене, а не на химически или ядрени компоненти.

— Щом не сте открили следи от гориво, какво сте открили? По-конкретно какъв е съставът на овъглената кора?

— Открихме точно това, което очаквахме — заяви Корки. — Чисти атмосферни елементи. Азот, кислород, водород. Никакъв нефт. Никаква сяра. Никакви вулканични киселини. Нищо особено. Само нещата, които се срещат при падане на метеорити в атмосферата.

Рейчъл се отпусна назад и се съсредоточи. Астрофизикът се наведе към нея и я погледна.

— Моля те, само не ми казвай, че според новата ти теория НАСА е взела фосилизирана скала в космическа совалка и я е хвърлила на Земята с надеждата никой да не забележи огненото кълбо, огромния кратер и експлозията!

Не се бе сетила за това, макар че беше интересно като предположение. Не правдоподобно, но въпреки това интересно. Всъщност мислите й бяха по-близо до Земята. „Само естествени атмосферни елементи. Чисто горене. Вдлъбнатини от падане във въздуха“. В ума й проблесна бледа светлинка.

— Съотношението на атмосферните елементи, които сте регистрирали — каза тя. — Точно като при всички други метеорити с овъглена кора ли е?

Корки като че ли се опита да заобиколи въпроса.

— Защо питаш?

Рейчъл видя, че се колебае, и пулсът й се ускори.

— Не е същото, нали?

— Има научно обяснение.

Сърцето на Рейчъл се разтуптя бясно.

— Случайно да сте установили необикновено високо съдържание на един конкретен елемент?

Толанд и Корки сепнато се спогледаха.

— Да — потвърди астрофизикът, — но…

— Не беше ли йонизиран водород?

Той се облещи.

— Откъде знаеш?!

Толанд също изглеждаше изумен.

Рейчъл ги погледна.

— Защо никой не ми го спомена?

— Защото има напълно задоволително научно обяснение! — заяви Корки.

— Цялата съм слух.

— Има повишен процент йонизиран водород, защото е преминал през атмосферата близо до Северния полюс, където магнитното поле на Земята предизвиква необикновено голяма концентрация на водородни йони.

Рейчъл се намръщи. После каза:

— За съжаление аз имам друго обяснение.

87

Четвъртият етаж на сградата на НАСА не бе толкова внушителен, колкото фоайето — дълги стерилни коридори с врати, разположени на равни разстояния. Коридорът пустееше. Ламинирани табелки сочеха на всички страни.

ЛАНДСАТ 7

ТЕРА

АКРИМСАТ

ДЖЕЙСЪН 1

АКВА

ПОСП

Гейбриъл тръгна към ПОСП. След като мина през няколко дълги коридора, стигна до тежка двукрила стоманена врата. Надписът гласеше:

ПОЛЯРЕН ОРБИТАЛЕН СКЕНЕР НА ПЛЪТНОСТТА

секторен ръководител Крис Харпър

Вратата бе заключена и се отваряше със служебна карта и шифър. Гейбриъл долепи ухо до студения метал. 3а миг й се стори, че чува гласове. Спореха. А може би не. Запита се дали просто да не започне да блъска по вратата, докато някой не я пусне да влезе. За съжаление, планът й да се справи с Крис Харпър изискваше малко по-фин подход. Огледа се за друг вход, ала не забеляза. До вратата имаше сервизна ниша и Гейбриъл се вмъкна в нея. Потърси връзка с ключове или електронна карта. Нямаше. Само метли и парцали. Върна се при входа и пак долепи ухо до метала. Този път определено чу гласове. Усилваха се. И стъпки. Ключалката изщрака.

Гейбриъл нямаше време да се скрие. Отскочи настрани и се долепи до стената. Няколко души забързано я подминаха. Разговаряха високо. Изглежда, бяха ядосани.

— Какво му става на Харпър, по дяволите? Мислех, че ще е на седмото небе!

— В такава нощ иска да е сам? — удивляваше се друг. — Би трябвало да празнува!

Докато групата се отдалечаваше, тежката врата започна да се затваря на пневматичните си панти. Гейбриъл остана неподвижна, изчака колкото можеше по-дълго и накрая, когато оставаха само няколко сантиметра, се хвърли напред и хвана бравата. После отново замръзна. Мъжете завиха зад ъгъла на коридора, прекалено заети с разговора си, за да погледнат назад.