— След трийсет и пет години, струва ми се, е напълно очевидно, че няма да открием извънземен живот! — заяви сенаторът.
— Ами ако грешите? — попита Марджъри Тенч.
Секстън извъртя очи към тавана.
— Уф, за Бога, госпожице Тенч, ако греша, ще си изям шапката.
Всички в Рузвелтовата стая се засмяха. В ретроспекция приклещването на Секстън можеше да се приеме за жестоко, но никой от зрителите не забеляза това — надменният тон на сенатора бе толкова самодоволен, че той, изглежда, беше получил тъкмо това, което заслужаваше.
Президентът потърси с поглед Тенч. Не я бе виждал отпреди пресконференцията, нямаше я и в момента. „Странно — помисли си той. — Това е също толкова неин празник, колкото и мой“.
Новините по телевизията приключваха. За пореден път очертаха политическия скок на Белия дом и катастрофалното потъване на сенатор Секстън.
„Как се променят нещата само за един ден — каза си Херни. — В политиката светът се променя за миг“.
До изгрев слънце щеше да разбере, че е абсолютно прав.
„Пикъринг може да е проблем“ — бе казала Тенч.
Лорънс Екстром беше прекалено загрижен от тази нова информация, за да забележи, че бурята навън се усилва. Воят на въжетата се бе усилил и служителите нервно обикаляха и разговаряха, вместо да спят. Мислите на директора бяха потънали в друга буря — във Вашингтон назряваше експлозивен ураган. Последните няколко часа бяха породили безчет проблеми и Екстром се опитваше да се справи с всички. И все пак в момента един от тях изглеждаше по-опасен от всички други, взети заедно. „Пикъринг може да е проблем“. Най-малко му се искаше да си мери силите с човек като Уилям Пикъринг. Директорът на НРС от години се опитваше да контролира политиката на секретност на НАСА, лобираше за други приоритети и критикуваше умножаващите се неуспехи на Управлението.
Екстром знаеше, че възмущението на Пикъринг се корени много по-дълбоко от неотдавнашната загуба на скъпия сателит на НРС при експлозията на ракетата-носител, изтичането на информация или борбата за привличане на водещите космически специалисти. Космическият самолет Х-33 на НАСА, който трябваше да замени совалките, закъсняваше с пет години, което означаваше да се забави поддръжката на десетки сателити на НРС. Неотдавна гневът на Пикъринг бе избухнал с нова сила, след като директорът беше научил, че НАСА напълно е прекратила проекта, преглъщайки загубата от деветстотин милиона долара.
Екстром стигна до кабинета си, отдръпна завесата и влезе. Седна на бюрото си и стисна главата си с ръце. Трябваше да вземе решение. Този ден, който бе започнал толкова обещаващо, се превръщаше в кошмар. Опита се да се постави на мястото на Уилям Пикъринг. Какво щеше да направи той? Интелигентен човек като директора трябваше да осъзнава значението на това откритие на НАСА. Трябваше да прости някои отчаяни ходове. Трябваше да разбере необратимите щети, които щяха да бъдат нанесени с помрачаването на този триумфален момент.
Какво щеше да прави Пикъринг с информацията, с която разполагаше? Щеше ли да я остави без последствия, или щеше да накара НАСА да си плати?
Екстром се намръщи. Не се съмняваше кой път ще избере директорът.
В края на краищата отношението на Уилям Пикъринг към НАСА имаше по-дълбоки измерения… стара лична омраза, която далеч надхвърляше политиката.
Рейчъл мълчеше, вперила невиждащ поглед пред себе си. Самолетът Г4 продължаваше на юг по канадското крайбрежие. Толанд седеше наблизо и разговаряше с Корки. Макар повечето свидетелства да предполагаха, че е автентичен, признанието на астрофизика, че никеловото съдържание е „извън предварително установените средни стойности“ беше разпалило първоначалното й подозрение. Тайното заравяне на метеорит под леда имаше смисъл единствено като част от блестящо замислена измама. Въпреки това останалите научни доказателства потвърждаваха автентичността на метеорита.
Рейчъл погледна образеца в ръката си. Мъничките хондрули блещукаха. Толанд и Корки от известно време приказваха за тях, като използваха напълно непонятни за нея научни термини — изравнено съдържание на оливин, метастабилни стъклени матрици и метаморфна рехомогенизация. Изводът обаче беше ясен: двамата бяха единодушни, че хондрулите определено са метеоритни. Тези данни не можеха да се подправят.
Рейчъл завъртя образеца в ръката си и прокара пръст по ръба, където се виждаше част от овъглената кора. Тя изглеждаше сравнително нова — определено не на триста години макар Корки да бе обяснил, че е бил херметично запечатан в лед и не е бил изложен на атмосферна ерозия. Това й се струваше логично. Беше гледала телевизионни предавания за човешки останки, изкопани от леда след четири хиляди години — кожата на човека изглеждаше почти непокътната.
Докато се взираше в овъглената кора, й хрумна странна мисъл — бяха пропуснали нещо очевидно. Зачуди се дали просто не са забравили да й го споменат.
Тя неочаквано се обърна към Корки.
— Някой датирал ли е овъглената кора?
Астрофизикът я погледна смутено.
— Моля?
— Някой датирал ли е кората? Знаем ли със сигурност, че овъгляването е станало точно по времето на Юнгерсоловия метеорит?
— Съжалявам, кората не може да се датира — отвърна той. — Оксидирането променя всички необходими изотопни маркери. Освен това скоростта на радиоизотопен разпад е прекалено ниска, за да се датират материали под петстотин години.
Рейчъл се замисли. Сега разбираше защо датировката на кората не е включена в данните.