Метеоритът - Страница 90

Толанд разбираше, че астрофизикът е прав, и все пак след като си бе представил вкаменелостите като морски същества, вече не изпитваше такова благоговение към тях. Вече му се струваха някак си по-познати.

— Майк, защо никой учен от НАСА не е допуснал възможността тези фосили да са океански същества? — попита Рейчъл. — Дори от океан на друга планета?

— Поради две причини. Образците от морски фосили обикновено принадлежат на множество смесени видове. Всичко, което живее в милионите кубични метри вода, накрая умира и потъва на дъното. Това означава, че океанското дъно се превръща в гробище на видове от среда с всякаква дълбочинна, налягане и температура. Но образецът на Милн е чист — само един вид. Повече прилича нещо, което може да се открие в пустинята. Например гнездо еднакви организми, затрупано при пясъчна буря.

Рейчъл кимна.

— А втората причина да предположиш сухоземен вместо морски произход?

Толанд сви рамене.

— Чист инстинкт. Учените винаги са вярвали, че ако в космоса има живот, това ще са насекоми. И доколкото космосът ни е познат, там има много повече почва и скали, отколкото вода.

Рейчъл не отговори.

— Макар че… — Толанд се поколеба. Въпросите й го бяха накарали да се замисли. — Признавам, че на океанското дъно има някои много дълбоки участъци, които океанолозите наричат „мъртви зони“. Ние не ги познаваме, но има райони, в които теченията и източниците на храна не позволяват да живее почти нищо. Само отделни видове придънни създания. От такава гледна точка, предполагам, че не може напълно да се изключи съществуването на фосили само от един вид.

— Ей! — изсумтя Корки. — Забрави ли за овъглената кора? А никеловото съдържание? А хондрулите? Защо изобщо не споменаваме за тях?

Приятелят му не отговори.

— Този въпрос с никеловото съдържание — обърна се Рейчъл към астрофизика. — Обясни ми го пак. Никеловото съдържание на земните скали е или много високо, или много ниско, но при метеоритите никелът се движи в рамките на конкретни средни стойности, така ли?

Корки отсечено кимна.

— Точно така.

— И никеловото съдържание на този образец попада точно в очакваните граници?

— Много близо, да.

Рейчъл се изненада.

— Почакай. Близо ли? Какво искаш да кажеш?

Астрофизикът раздразнено свъси вежди.

— Както вече обясних, минералният състав на всички метеорити е различен. Когато се откриват нови образци, трябва да актуализираме изчисленията си за допустимото никелово съдържание на метеоритите.

Рейчъл взе камъка от ръката му.

— Значи този метеорит те е принудил наново да изчислиш допустимото никелово съдържание? Защото стойностите са попадали извън установените граници, така ли?

— Със съвсем малко отклонение — заяви Корки.

— Защо никой не го спомена?

— Защото това няма значение. Астрофизиката е динамична наука и постоянно се развива.

— Дори по време на невероятно важен анализ ли?

— Виж — изпъшка той. — Уверявам те, че никеловото съдържание на този образец е невъобразимо по-близо до други метеорити, отколкото до която и да било земна скала.

Рейчъл се обърна към Толанд.

— Ти знаеше ли за това?

Океанологът неохотно кимна. Преди не му се бе сторило важно.

— Казаха ми, че този метеорит притежавал малко по-високо съдържание на никел, отколкото други метеорити, но специалистите от НАСА не изглеждаха смутени.

— И основателно! — намеси се Корки. — Минералогическото доказателство в случая не е това, че никеловото съдържание е категорично метеоритно, а че категорично не е земно.

Рейчъл поклати глава.

— Съжалявам, обаче в моята област заради такава грешна логика загиват хора. Това, че една скала не прилича на земна, не означава, че е метеорит, а само доказва, че такава не се среща на Земята.

— Каква е разликата, по дяволите?

— Никаква — отвърна тя. — Ако си виждал всички скали на Земята.

Корки замълча за миг, после каза:

— Добре, да забравим за никеловото съдържание, щом те смущава. Все още ни остават овъглената кора и хондрулите.

— Естествено — спокойно отвърна Рейчъл. — Две от три не е зле.

83

Сградата, в която се помещаваше централата на НАСА, бе исполински стъклен куб. В нея имаше над триста километра кабели и хиляди тонове компютърни процесори. Там работеха хиляда сто тридесет и четирима държавни служители, които управляваха годишния бюджет от петнадесет милиарда долара на Управлението и ежедневното функциониране на дванадесетте бази на НАСА в страната.

Въпреки късния час Гейбриъл изобщо не се изненада, когато видя, че фоайето е пълно с хора, развълнувани журналисти и още по-развълнувани служители. Тя припряно влезе. Входът приличаше на музей. Наоколо бяха поставени модели на известни космически капсули, от тавана висяха сателити. Телевизионни екипи се опитваха да превземат цялата площ на скъпия мраморен под и заснемаха ококорени служители на НАСА, които влизаха през вратата.

Гейбриъл се заоглежда, но не забеляза никой, който да й прилича на ръководителя на проекта „ПОСП“ Крис Харпър. Половината хора във фоайето носеха журналистически пропуски, а другата половина — служебни карти със снимка. Тя нямаше нито едното, нито другото. Забеляза млада жена със служебна карта на НАСА и забърза към нея.

— Здравейте. Търся Крис Харпър.

Жената я изгледа странно, като че ли я познаваше отнякъде и не можеше да си спомни откъде.

— Преди малко видях доктор Харпър да минава оттук. Мисля, че се качи нагоре. Познаваме ли се?

— Едва ли — отвърна Гейбриъл. — Как да се кача горе?