Метеоритът - Страница 68

— Да, господин президент. Отдавна чакаме този момент.

Херни се изненада.

— Струваш ми се изморен.

— Имам нужда от слънце и истинско легло.

— Още един час. Усмихвай се за пред камерите, наслаждавай се на мига и после ще ти пратим самолет да те прибере във Вашингтон.

— С нетърпение го очаквам. — Екстром пак се умълча.

Като опитен дипломат, Херни знаеше да слуша и да чува казаното между редовете. Нещо в гласа на директора го смущаваше.

— Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Абсолютно. Всички системи са в изправност. — Екстром, изглежда, бързаше да смени темата. — Видяхте ли последния кадър на документалния филм на Майкъл Толанд?

— Току-що — потвърди Херни. — Справил се е фантастично.

— Да. Добре, че го повикахте.

— Още ли ми се сърдиш, че включих и цивилни?

— По дяволите, да — добродушно изсумтя директорът с обичайната си грубоватост. Това накара президента да се почувства по-добре. „Екстром си е наред — помисли си той. — Просто е уморен“.

— Добре, ще се видим след час по сателита. Ще им дадем за какво да приказват.

— Точно така.

— Ей, Лорънс? — Херни сниши глас и тържествено заяви: — Свърши страхотна работа. Никога няма да го забравя.

Брулен от вятъра край купола, Делта Три с усилие изправи и натовари прекатурената шейна на Нора Мангър. Щом качи оборудването, го покри с найлоновото платнище, метна трупа на глациоложката отгоре и го завърза. Точно в този момент се върнаха двамата му партньори.

— Промяна в плана — надвика вихъра Делта Едно. — Другите трима паднаха от ръба.

Делта Три не се изненада. Знаеше какво означава това. Планът на Делта Форс да инсценират злополука, като подредят четирите трупа върху ледения шелф, вече не можеше да се осъществи. Оставянето на едно самотно тяло щеше да породи излишни подозрения.

— Заличаване на следите? — попита той.

Командирът му кимна.

— Аз ще събера противовятърните свещи, а вие двамата се избавете от шейната.

Докато Делта Едно грижливо се връщаше по пътя на учените и унищожаваше всички следи от присъствието им, Делта Три и неговият другар се спуснаха по ледника с натоварената шейна. Преодоляха дигите и най-после стигнаха края на шелфа. Блъснаха шейната и Нора Мангър безшумно падна в Северния ледовит океан.

„Чиста работа“ — помисли си Делта Три.

Когато тръгнаха обратно към базата, той със задоволство видя, че вятърът заличава следите от ските им.

61

От пет дни ядрената подводница „Шарлот“ беше базирана в северния ледовит океан. Присъствието й там бе строго секретно. Подводница клас „Лос Анджелис“, „Шарлот“ беше проектирана да „чува и да не бъде чувана“. Четиридесеттонните й турбини бяха окачени върху пружини, които заглушаваха вибрациите. Въпреки изискването за незабележимост подводниците клас „Лос Анджелис“ бяха едни от най-големите разузнавателни подводни лодки с дължина от носа до кърмата над сто и десет метра. Седем пъти по-дълга от първата американска подводница клас „Холанд“, напълно потопена „Шарлот“ имаше водоизместимост шест хиляди деветстотин двадесет и седем тона и можеше да се движи с удивителната скорост тридесет и пет възела.

Обикновено подводницата плаваше точно под по-топлата повърхностна зона, естествена температурна граница, която пречупваше сонарните отражения отгоре и я правеше невидима за радарите. Със сто четиридесет и осем членния си екипаж и максимално потопяване над четиристотин и петдесет метра, „Шарлот“ бе свръхмодерна подводница и океанското товарно магаре на военноморския флот на Съединените щати. Независимата и въздухопречистваща система, двата ядрени реактора и богатите й провизии й позволяваха да обиколи света двадесет и един пъти, без да изплава на повърхността. Също като в повечето океански плавателни съдове, човешките отпадъци от екипажа се пресоваха на тридесеткилограмови блокове и се изхвърляха в океана — огромни тухли от изпражнения, шеговито наричани „лайна от кит“.

Техникът, който седеше пред екрана на осцилатора, бе един от най-добрите на света. Умът му представляваше речник от звуци и вълнови форми. Можеше да различи звуците на няколко десетки руски подводници, стотици морски животни и дори миниатюрни подводни вулкани чак край Япония.

В момента обаче слушаше глухо повтарящо се ехо. Макар и едва доловим, звукът беше абсолютно неочакван.

— Няма да повярваш какво чувам — каза той на помощника си и му подаде слушалките.

Помощникът си ги сложи и на лицето му се изписа смайване.

— Боже мой. Ясно като бял ден. Какво ще правим?

Техникът вече викаше капитана.

Когато капитанът дойде, техникът пусна звука по малки тонколони. Капитанът безизразно се заслуша.

ТУП. ТУП. ТУП.

ТУП… ТУП… ТУП…

ТУП. ТУП. ТУП.

По-бавно. Все по-бавно. Сигналът постепенно заглъхваше.

— Какви са координатите? — попита капитанът. Техникът се прокашля.

— Всъщност, господин капитан, те идват от повърхността на около пет километра от нас.

62

Гейбриъл Аш стоеше в сумрачния коридор пред кабинета на сенатор Секстън. Краката й трепереха. Не толкова от умора от неподвижната поза, колкото от разочарование от онова, което чуваше. Срещата в стаята продължаваше, ала Гейбриъл нямаше нужда да слуша повече. Истината бе мъчително ясна.

„Сенатор Секстън взима подкупи от частни космически фирми“. Марджъри Тенч не я бе излъгала.

Обзе я отвращение. Чувстваше се предадена. Беше вярвала на Секстън. Бе се борила за него. „Как може да постъпва така?“ От време на време го беше виждала да лъже публично, за да защитава личния си живот, но това бе политика. А сега нарушаваше закона!