Метеоритът - Страница 69

„Дори още не са го избрали, а вече продава Белия дом!“

Гейбриъл знаеше, че повече не може да подкрепя сенатора. Обещанието за прокарване на законопроекта за приватизиране на НАСА можеше да се изпълни единствено с презрително незачитане на законността и демократичната система. Даже Секстън да вярваше, че това е за благото на всички, предварителната продажба на това решение затръшваше вратата на правителствените проверки и оценки и игнорираше потенциално убедителните аргументи на Конгреса, президентските съветници, гласоподавателите и лобистите. На Гейбриъл и се гадеше. Зачуди се как да постъпи.

Зад нея остро иззвъня телефон и наруши тишината в коридора. Сепната, тя се обърна. Звукът идваше от гардероба във фоайето — мобилен телефон в джоба на някое от палтата.

— Извинете ме — разнесе се провлачен тексаски глас в кабинета. — Мен търсят.

Гейбриъл чу, че мъжът се изправя. „Идва насам!“ Тя рязко се обърна и забърза. В средата на коридора зави наляво и се вмъкна в тъмната кухня точно в момента, в който тексасецът излезе от кабинета. Младата жена се спотаи в мрака. Тексасецът я подмина, без да я забележи.

С бясно разтуптяно сърце Гейбриъл го чу да рови в гардероба! Накрая отговори на звънящия телефон.

— Да?… Кога?… Наистина ли? Ще го включим. Благодаря. — Той затвори и пак тръгна към кабинета, като в движение извика: — Ей! Включете телевизора! Зак Херни дава извънредна пресконференция. В осем. По всички канали. Или ще обяви война на Китай, или Международната космическа станция е паднала в океана.

— Виж, това е повод за наздравица! — възкликна някой.

Всички се засмяха.

Кухнята сякаш се завъртя около Гейбриъл. Пресконференция в осем часа? Изглежда, в края на краищата Тенч не блъфираше. Бе й дала срок до 20:00 да подпише клетвена декларация за връзката си със Секстън. „Дистанцирайте се от сенатора, докато не е станало късно“ — така беше казала. Гейбриъл си бе помислила, че й дава такъв срок, за да могат да подхвърлят информацията на утрешните вестници, ала сега се оказваше, че Белият дом възнамерява да оповести твърденията си лично.

„Извънредна пресконференция? — Колкото повече мислеше за това обаче, толкова по-странно и се струваше. — Херни се готви да разгласи този скандал? Лично?“

В кабинета включиха телевизора. Високо. Гласът на водещия трепереше от вълнение.

— Белият дом не съобщи темата на изненадващото обръщение на президента и има всевъзможни предположения. Някои политически коментатори смятат, че след неотдавнашното си отсъствие от предизборната борба Зак Херни се готви да обяви, че няма да се кандидатира за втори мандат.

В кабинета се надигнаха обнадеждени аплодисменти.

„Абсурд“, помисли си Гейбриъл.

След всичката мръсотия, с която Белият дом разполагаше за Секстън, нямаше абсолютно никакъв начин президентът да се откаже. „Тази пресконференция е за нещо друго“. Изпитваше неприятното предчувствие, че вече са я предупредили за какво.

Погледна си часовника. По-малко от час. Трябваше да вземе решение и знаеше точно с кого трябва да разговаря. Гейбриъл пъхна плика със снимките под мишница и излезе от апартамента. Бодигардът изглеждаше облекчен.

— Чух вътре някакво ръкопляскане. Май сте ги зарадвали.

Тя само се усмихна и тръгна към асансьора.

Навън се спускаше необичайно студена вечер. Гейбриъл спря такси, качи се и се опита да се убеди, че знае какво прави.

— Студиото на Ей Би Си — каза тя на шофьора. — И побързайте.

63

Майкъл Толанд лежеше на една страна на леда. Главата му бе отпусната върху протегнатата му ръка, която вече не усещаше. Въпреки че клепачите му тежаха, той се мъчеше да ги държи отворени. От това положение за последен път наблюдаваше своя свят — сега само море и лед, — наклонен под странен ъгъл. Струваше му се подходящ край за ден, през който нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Над плаващия леден сал сякаш се бе спуснало зловещо спокойствие. Рейчъл и Корки се бяха смълчали и чукането беше престанало. Колкото повече се отдалечаваха от ледника, толкова повече стихваше вятърът. Толанд чувстваше, че и неговото тяло утихва. Дишането му ставаше все по-бавно… по-плитко. Организмът му вече не можеше да се бори с вцепенението, придружаващо оттичането на кръвта от крайниците му — като екипаж, напускащ своя кораб — и се насочваше към жизненоважните му органи в последен опит да го задържи в съзнание. Обречена борба, знаеше го.

Странно, вече не усещаше болка. Бе минал през този етап. Сега се чувстваше като подут. Вцепенен. Плаващ. Когато започнаха да се изключват рефлекторните му дейности — мигането, — зрението му се замъгли. Воднистата течност, която циркулираше между роговицата и лещите на очите му, замръзваше. Той се вторачи в неясните очертания на ледения шелф на Милн, сега само белезникав силует на лунната светлина. Усещаше, че душата му се признава за победена. Вятърът виеше.

И тогава започна да халюцинира. Странно, в последните секунди преди да изгуби съзнание, не си представи, че го спасяват. Последната му халюцинация беше ужасяваща.

От водата край айсберга със зловещо съскане изплува морско чудовище — лъскаво, черно и опасно. Толанд се насили да премигне и зрението му малко се проясни. Звярът бе наблизо, притискаше се към леда като грамадна акула, блъскаща се в малка лодка. Той се извиси над него… мократа му кожа лъщеше…

Пред очите му постепенно се спусна пелена и останаха само звуците. Металическо скърцане. Зъби, захапващи леда. Приближаваха се. Теглене на тела.

„Рейчъл…“

Усети, че грубо го повличат нанякъде.