Метеоритът - Страница 67

Призова на помощ цялата си сила и се опита да седне. Чувстваше крайниците си като гранит и когато сви краката и ръцете си, всичките й стави запищяха от болка. Младата жена постепенно се изправи на колене върху равния леден къс. Зави й се свят. Океанът около нея кипеше. Толанд лежеше наблизо и я гледаше въпросително. Сигурно си мислеше, че е коленичила за молитва. Тя не беше, разбира се, макар че с молитва навярно имаше също толкова голям шанс да ги спаси, колкото и с плана, който щеше да се опита да изпълни.

Рейчъл заопипва кръста си с дясната си ръка и откри все още закачената за колана и брадва за лед. Вцепенените й пръсти стиснаха дръжката. Тя вдигна брадвичката и с всички сили удари с нея по леда. Туп. Пак. Туп. Чувстваше кръвта като студен сироп във вените си. Туп. Толанд я гледаше с очевидно смущение. Рейчъл отново замахна. Туп. Той се опита да се надигне на лакът.

— Рей… чъл?

Тя не отговори. Имаше нужда от цялата си енергия. Туп. Туп.

— Мисля, че… — промълви Толанд, — толкова на север… ОАС не може да… ни чуе…

Рейчъл изненадано се обърна. Беше забравила, че е океанолог и може да има някаква представа за намеренията й. „Схванал си идеята… обаче аз не викам ОАС“.

И продължи да удря по леда.

ОАС означаваше Океанска акустична система, реликва от Студената война, днес използвана от океанолозите по целия свят, за да слушат китовете. Тъй като подводните звуци се пренасяха на стотици километри, мрежата на ОАС от петдесет и девет подводни микрофона по света покриваше изненадващо голям процент от океаните на планетата. За съжаление, тази далечна част от Арктика не влизаше в обхвата на системата, ала Рейчъл знаеше, че има други, които слушат звуците на океанското дъно — други, за чието съществуване подозираха малцина на Земята. Тя продължи да удря. Съобщението й беше просто и ясно.

ТУП. ТУП. ТУП.

ТУП… ТУП… ТУП…

ТУП. ТУП. ТУП.

Не се заблуждаваше, че действията й ще им спасят живота. Вече усещаше, че студът стяга тялото й. Едва ли й оставаше повече от половин час. Вече не можеше да се надява на спасение. Ала не ставаше въпрос за това.

ТУП. ТУП. ТУП.

— Няма… време… — прошепна Толанд.

„Не е… за нас — помисли си Рейчъл. — А за информацията в джоба ми. — Представи си уличаващата разпечатка в непромокаемия джоб на костюма си. — Разпечатката трябва да стигне в ръцете на НРС… при това бързо“.

Въпреки замаяното си състояние, Рейчъл бе убедена, че съобщението й ще бъде получено. В средата на осемдесетте години НРС беше заменила ОАС с тридесет пъти по-мощна система с глобален обхват: Класик Уизърд, струващото дванадесет милиона долара ухо на НРС, разположено на океанското дъно. През следващите няколко часа суперкомпютрите „Крей“ в базата на НРС/УНС в Менуит Хил, Нова Англия, щяха да регистрират аномална секвенция в един от арктическите хидрофони, да разшифроват чукането като СОС, да определят координатите и да пратят спасителен самолет от военновъздушната база „Туле“ в Гренландия. Самолетът щеше да открие три трупа върху айсберг. Замръзнали. Мъртви. Единият щеше да е на служителка на НРС… и в джоба си тя щеше да носи странен лист. Разпечатка от термоскенер. Последното наследство на Нора Мангър.

Когато спасителите проучеха разпечатката, тайнственият тунел под метеорита щеше да бъде разкрит. Рейчъл нямаше представа какво ще се случи по-нататък, но поне тайната нямаше да умре заедно с тях.

60

Настаняването на всеки президент в Белия дом включва обиколка на три охранявани склада, пълни с безценни сбирки стари мебели от главната президентска резиденция: бюра, сребърни прибори, скринове, легла и други вещи, използвани от предишни президенти още от времето на Джордж Вашингтон. По време на обиколката новият президент може да избере, каквото му хареса и да го използва в Белия дом през своя мандат. Единствено леглото в спалнята на Линкълн никога не се изнася оттам. По ирония на съдбата Линкълн никога не е спал в него.

Бюрото, на което в момента седеше Зак Херни, някога бе принадлежало на неговия идол Хари Труман. Макар и малко според съвременните разбирания, то ежедневно му напомняше, че носи пълната отговорност за всички слабости на управлението си. Херни приемаше тази отговорност като чест и полагаше всички усилия да стимулира хората си да правят каквото е нужно, за да си вършат работата.

— Господин президент? — извика секретарката му, като надникна в Овалния кабинет. — Свързах ви.

Херни й махна с ръка.

— Благодаря.

Посегна към слушалката. Предпочиташе да разговаря насаме, но знаеше, че точно сега това е абсолютно невъзможно. Две гримьорки се въртяха край него като комари и се занимаваха с лицето и косата му. Точно пред бюрото му се подготвяше за работа телевизионен екип и в кабинета се точеше безкрайна процесия от съветници и специалисти по връзките с обществеността, които развълнувано обсъждаха стратегията. Херни натисна светещия бутон на личния си телефон.

— Лорънс? Ти ли си?

— Да. — Гласът на директора на НАСА бе изтощен и някак разсеян. Отсъстващ.

— Всичко наред ли е?

— Все още бушува буря, но моите хора ми казаха, че това нямало значение за сателитната връзка. Готови сме. Остава един час.

— Отлично. Настроението е бодро, надявам се.

— Изключително. Хората ми са развълнувани. Всъщност току-що изпихме по някоя и друга бира.

Херни се засмя.

— Радвам се да го чуя. Виж, исках да ти се обадя и да ти благодаря преди да започнем. Тази вечер ще е историческа.

Директорът помълча, после с нетипична колебливост отвърна: