Метеоритът - Страница 66

Секстън вдигна чашата си с коняк.

— Приятели, тази вечер сте тук, за да решите дали съм достоен за вашето доверие. Надявам се, че съм на път да го спечеля. Както са нужни инвеститори за създаването на една компания, така са нужни инвеститори за създаването на един президент. Както акционерите на една компания очакват възвръщаемост, така и вие като политически инвеститори можете да очаквате същото. Моето послание към вас е съвсем просто: инвестирайте в мен и аз никога няма да ви забравя. Никога. Нашата цел е обща.

Секстън протегна чашата си към тях в наздравица.

— С ваша помощ, приятели, скоро ще съм в Белия дом… и всички вие ще се радвате на изпълнените си мечти.

Гейбриъл Аш неподвижно стоеше в мрака само на пет метра от тях. От кабинета се разнасяше мелодичен звън на кристални чаши и пращене на огън.

58

Младият техник от НАСА панически тичаше в купола. „Случи се нещо ужасно!“ Завари Екстром сам близо до пресцентъра.

— Господин директор — задъхано каза техникът. — Злополука!

Екстром се обърна. Изглеждаше разсеян, като че ли мислите му бяха заети с други неща.

— Моля? Злополука ли? Къде?

— В метеоритната шахта. Току-що изплува труп. Доктор Уейли Мин.

Екстром го погледна неразбиращо.

— Доктор Мин ли? Но…

— Извадихме го, но беше късно. Мъртъв е.

— За Бога! Колко време е престоял във водата?

— Според нас около час. Изглежда, е паднал, потънал е на дъното и когато тялото му се е подуло, е изплувал.

Червендалестата кожа на Екстром поморавя.

— По дяволите! Кой друг знае за това?

— Никой, господин директор. Само ние. Извадихме го от водата, но решихме, че е най-добре да ви кажем преди…

— Правилно сте постъпили. — Екстром тежко въздъхна. — Веднага приберете трупа на доктор Мин. Не казвайте нищо.

Техникът се озадачи.

— Но, господине, аз…

Екстром постави широката си длан на рамото му.

— Чуйте ме внимателно. Това е трагична злополука, за която искрено съжалявам. Естествено, когато дойде време, ще се занимая с този въпрос. Сега обаче не е моментът.

— Искате да скрия трупа, така ли?

Екстром впи в него студените си северняшки очи.

— Помислете. Можем да съобщим на всички, но какво ще постигнем с това? До пресконференцията остава около час. Съобщението за фаталната злополука ще помрачи откритието и ще окаже пагубно въздействие върху духа на хората. Доктор Мин е допуснал грешка от невнимание и аз нямам намерение да карам НАСА да плаща за нея. Тези цивилни учени достатъчно се възползваха от нашия успех и няма да допусна една тяхна грешка да хвърли сянка върху големия ни момент. Смъртта на доктор Мин ще остане в тайна до пресконференцията. Ясно ли е?

Пребледнял, мъжът кимна.

— Ще прибера трупа.

59

Майкъл Толанд достатъчно пъти бе плавал по море, за да знае, че океанът често взима жертви без угризения и колебания. Сега лежеше изтощено върху ледения блок и едва различаваше призрачните очертания на извисяващия се леден шелф, който се смаляваше в далечината. Знаеше, че силното арктическо течение започва от Островите на кралица Елизабет, описва огромна окръжност около полярната ледена шапка и стига до Северна Русия. Не че имаше значение. Това щеше да е след няколко месеца.

„Имаме трийсетина минути… най-много четирийсет и пет“.

Беше наясно, че без защитната изолация на пълните си с гел костюми вече щяха да са мъртви. Слава Богу, костюмите не им позволяваха да се намокрят — най-важното за оцеляването в студено време. Термичният гел около телата им не само бе омекотил падането им, но и им помагаше да запазят малкото останала им телесна топлина.

Скоро щяха да започнат да замръзват. Първо щяха да усетят слабо вцепеняване на крайниците, резултат от оттеглянето на кръвта към жизненоважните вътрешни органи. След това щяха да се появят халюцинации, пулсът и дишането им щяха да се забавят и да лишат мозъка от кислород. После тялото щеше да направи последно усилие да съхрани останалата топлина, като изключи всички дейности, освен сърдечния ритъм и дишането. Щяха да изпаднат в безсъзнание. Накрая сърдечният и дихателният център в мозъка щяха да престанат да функционират.

Толанд погледна към Рейчъл. Искаше му се да може да я спаси.

Вцепенението, плъзнало по тялото на Рейчъл Секстън, не беше толкова болезнено, колкото предполагаше.

Добре дошъл, анестетик. „Морфинът на природата“. По време на падането бе изгубила очилата си и от студа едва държеше очите си отворени.

Толанд и Корки лежаха до нея. Толанд тъжно я наблюдаваше. Астрофизикът се движеше, ала очевидно от болки. Дясната му скула бе окървавена.

Тялото й диво трепереше, но умът й търсеше отговори. „Кой? Защо?“ Мислите й бяха замъглени от усилващата се тежест в нея. Нищо не се връзваше. Чувстваше, че тялото й постепенно се изключва, приспивано от невидимата сила, която я теглеше в обятията си. Тя се опита да се съпротивлява. В гърдите й пламна огнен гняв и Рейчъл направи всичко възможно да разпали пламъците.

„Те искаха да ни убият! — Младата жена погледна заплашителното море и осъзна, че нападателите им са успели. — Вече сме мъртви“. И макар да разбираше, че сигурно няма да доживее да узнае цялата истина за ужасната игра, която се разиграваше тук, подозираше, че вече е наясно кого да обвинява.

Екстром. Именно той ги бе пратил навън. Имаше връзки с Пентагона и спецчастите. „Но какво ще спечели Екстром, като зарови метеорита под леда? Какво ще спечели който и да било?“

Тя си спомни Зак Херни, зачуди се дали президентът участва в заговора, или е просто пионка. „Херни не знае нищо. Невинен е“. От НАСА очевидно бяха измамили президента. Само след час той щеше да съобщи за откритието. И щеше да разполага с документален филм, съдържащ потвържденията на четирима цивилни учени. Четирима мъртви цивилни учени. Рейчъл не можеше да направи нищо, за да спре пресконференцията, ала се закле, че виновникът за нападението няма да остане ненаказан.