Метеоритът - Страница 42

„В тези дълбини живеят буквално хиляди неизвестни видове! — въодушевено говореше той. — Ние едва сме се докоснали до повърхността! Тук долу има тайни, каквито направо не можем да си представим!“

Силия бе омагьосана от възбудата и стегнатото научно обяснение на мъжа си. Без много да му мисли, тя показа записа на учениците си и той мигновено се превърна в хит. Други учители я молеха да им го даде назаем. Родители искаха да го презапишат. Изглежда, всички с нетърпение чакаха следващата серия. А после на Силия й хрумна гениална идея. Тя се обади на една своя приятелка от колежа, която работеше в Ен Би Си, и й прати записа.

След два месеца Майкъл Толанд помоли Силия да се разходят заедно по Кингман Бийч, тяхното любимо място, където ходеха, за да споделят надеждите и мечтите си.

— Искам да ти кажа нещо — прошепна той.

Силия спря и хвана съпруга си за ръце. Водата плискаше краката им.

— Какво?

Толанд кипеше от възбуда.

— Миналата седмица ми се обадиха от Ен Би Си. Смятат, че трябва да започна да водя океанографски документален сериал. Това е страхотно! Искат догодина да направя пилотната серия! Можеш ли да повярваш?

Тя го целуна. Лицето й сияеше.

— Вярвам. Ще бъдеш невероятен.

След половин година двамата плаваха край Каталина. Тя започна да се оплаква от болки в корема. Няколко седмици не им обръщаха внимание, но накрая положението стана нетърпимо и Силия отиде да се изследва. Вълшебният живот на Толанд за един миг се превърна в адски кошмар. Силия беше болна. Тежко болна.

— Напреднал стадий на лимфома — казаха лекарите. — Рядко се среща на тази възраст, но определено не е нещо уникално.

Силия и Толанд обиколиха безброй клиники и болници, консултираха се с множество специалисти. Отговорът винаги бе един и същ. Нелечимо заболяване.

„Няма да го приема!“ Толанд незабавно напусна работа в „Скрипс“, забрави за документалния си сериал в Ен Би Си и насочи цялата си енергия и любов към оздравяването на жена си. Тя също се бореше и понасяше болките с издръжливост, която го караше да я обича още повече. Водеше я на дълги разходки по Кингман Бийч, готвеше й здравословни храни и й разказваше за нещата, които ще правят заедно, щом оздравее. Ала Силия не оздравя.

Само след седем месеца Майкъл Толанд вече седеше до умиращата си жена в мрачно болнично отделение. Не можеше да познае лицето й. Жестокостта на рака можеше да се сравнява само с ужаса на химиотерапията, която я превърна в жив скелет. Последните часове бяха най-страшни.

— Майкъл — дрезгаво каза тя. — Време е да продължиш напред.

— Не мога. — Очите му се напълниха със сълзи.

— Ти си жилав човек. Трябва. Обещай ми да си намериш друга любов.

— Никога няма да поискам друга. — Говореше сериозно.

— Ще трябва да се научиш.

Силия умря в една кристално ясна неделна утрин през юни. Майкъл Толанд се чувстваше като кораб, отнесен от пристана и запратен в бушуващото море с разбит компас. Седмици наред блуждаеше безутешно. Приятелите му се опитваха да му помогнат, ала гордостта му не можеше да понесе състраданието им.

„Трябва да избереш — накрая осъзна той. — Работа или смърт“.

След като взе решение, Толанд отново се хвърли в „Удивителните морета“. Сериалът буквално му спаси живота. През следващите четири години предаването му стана изключително популярно. Въпреки сватовническите усилия на приятелите си, Толанд изтърпя само няколко срещи. Всички завършиха с провал или взаимно разочарование, затова той накрая се отказа, като оправда липсата си на социален живот с непрекъснатите си пътувания. Най-добрите му приятели обаче знаеха истинската причина: Майкъл Толанд просто не бе готов.

Ямата на метеорита откъсна океанолога от мъчителния унес. Той се отърси от студа на спомените и се приближи до отвора. В тъмния купол стопената вода беше придобила почти вълшебна красота. Повърхността на басейна искреше като езеро на лунна светлина. Вниманието му привлякоха светли точици в горния воден слой, сякаш някой бе поръсил повърхността с блестящи синьозелени искри. Толанд дълго се взира в странното явление.

Нещо го смущаваше.

На пръв поглед водата просто отразяваше сиянието на прожекторите от отсрещния край на купола. Сега обаче видя, че изобщо не е така. Искренето имаше зеленикав оттенък и пулсираше в някакъв ритъм, сякаш повърхността на водата беше жива и се осветяваше отвътре. Толанд прекрачи границата на оранжевите конуси…

Рейчъл Секстън излезе от контейнера на ПСП. Спря за миг, за да свикне с тъмнината. Куполът приличаше на зейнала пещера, осветена само от случайните отражения на мощните телевизионни прожектори върху северната стена. Объркана от мрака, младата жена инстинктивно се запъти към осветения пресцентър.

Резултатът от разговора с Белия дом я изпълваше със задоволство.

Щом се възстанови от хитрия трик на президента, тя гладко изложи всичко, което знаеше за метеорита. Докато говореше, наблюдаваше промяната в израженията на служителите — от скептично смущение към обнадеждена вяра и накрая изумена убеденост.

— Извънземен живот ли? — възкликна един от тях. — Знаете ли какво значи това?

— Да — отвърна друг. — Значи, че ще спечелим тези избори.

Докато вървеше към пресцентъра, Рейчъл си представяше предстоящото съобщение и не можеше да не се пита дали баща й наистина заслужава президентския валяк изневиделица да го прегази и с един замах да съсипе предизборната му кампания. Естествено отговорът бе положителен.

Винаги, когато изпиташе дори съвсем слабо съчувствие към баща си, просто трябваше да си спомни за майка си. За Катрин Секстън. Мъката и срама, които й беше причинил Седжуик Секстън, бяха ужасни… всяка вечер да се прибира вкъщи късно, самодоволен и ухаещ на парфюм. Баща й се криеше зад престорена религиозност — непрекъснато лъжеше и изневеряваше, защото знаеше, че Катрин никога няма да го напусне.