Метеоритът - Страница 41

Дробовете му се пръскаха от липса на кислород. Той стискаше устни и все още се мъчеше да изплува на повърхността. „Дишай! — Трябваше да полага всички усилия, за да устои. — Дишай! — Напразно се опитваше да изплува. — Дишай!“ И в този момент, след битката на живот и смърт между човешкия инстинкт и разума, инстинктът на Мин надделя над способността му да държи устата си затворена.

И Уейли Мин вдиша.

Водата нахлу в дробовете му и попари деликатната белодробна тъкан като вряло масло. Все едно го гореше отвътре. Водата обаче не го уби веднага. Цели седем ужасяващи секунди Мин вдишваше ледената течност — всяко вдишване бе по-мъчително от предишното и нито едно не му даваше онова, за което толкова отчаяно копнееше тялото му.

Накрая, докато потъваше в ледения мрак, той усети, че губи съзнание, и с радост посрещна избавлението. Около него сияеха ярки точици — най-красивото нещо, което беше виждал.

37

Източният портал на Белия дом се намира на Ист Икзекютив Авеню между министерството на финансите и Източната морава. Железобетонната ограда и стълбовете, поставени след атаката срещу морските пехотинци в Бейрут, придават на този вход всичко друго, но не и приветлив вид.

Застанала пред портала Гейбриъл Аш с растяща нервност си погледна часовника. 16:45. Още не се беше появил никой.

...

НА ИЗТОЧНИЯ ПОРТАЛ В 16:30.
ЕЛА САМА.

„Ето ме — помисли си тя. — А ти къде си?“

Оглеждаше лицата на мотаещите се наоколо туристи и очакваше някой да привлече вниманието й. Неколцина мъже я загледаха и тя се поотдалечи. Започваше да се чуди дали е постъпила правилно. Усещаше, че мъжът от Секретната служба в кабината на часовия вече я наблюдава. Нейният информатор може да се беше уплашил. Тя за последен път погледна през оградата към Белия дом, въздъхна и се обърна да си тръгне.

— Гейбриъл Аш? — извика след нея мъжът от Секретната служба.

Гейбриъл се обърна. Сърцето й туптеше бясно.

— Да?

Мъжът й махна да се приближи. Бе слаб и навъсен.

— Човекът, с когото имате среща, е готов да ви приеме. — Служителят отключи главната, порта и й даде знак да влезе.

Краката на Гейбриъл отказаха да помръднат.

— Вътре ли да вляза?

Той кимна.

— Помолиха ме да ви се извиня, че се е наложило да почакате.

Без да помръдва, Гейбриъл погледна отворената врата. „Какво става?!“ Изобщо не беше очаквала такова нещо.

— Вие сте Гейбриъл Аш, нали? — вече нетърпеливо попита мъжът.

— Да, но…

— Тогава искрено ви съветвам да ме последвате.

Гейбриъл колебливо прекрачи прага и портата се затръшна зад нея.

38

Двата дни без слънчева светлина бяха променили биологичния часовник на Майкъл Толанд. Макар той да му показваше, че е късен следобед, тялото му настояваше, че е обед. След като прибави завършващите щрихи към документалния си филм, Толанд качи записа на видеодиск и отиде до осветения пресцентър, където го предаде на един техник от НАСА.

— Благодаря, Майк. — Техникът му намигна. — Това май придава ново измерение на документалистиката, а?

Толанд се усмихна уморено.

— Надявам се, че президентът ще го хареса.

— Несъмнено. Така или иначе, ти си свърши работата. Сега сядай да се кефиш на шоуто.

— Благодаря. — Океанологът застана в ярко осветения кръг на пресцентъра и загледа веселящите се служители от НАСА, които пиеха канадска бира около метеорита. Въпреки че му се искаше да празнува, той се чувстваше изтощен, емоционално изчерпан. Потърси в навалицата Рейчъл Секстън, но тя явно все още разговаряше с президента.

„Той иска да я включи в ефир“ — помисли си Толанд.

Не че го обвиняваше — Рейчъл щеше да е идеално допълнение към групата специалисти. Освен че бе красива, тя излъчваше достъпна уравновесеност и самоувереност, каквито Толанд рядко бе срещал у жена. Но пък повечето жени, които познаваше, бяха от света на телевизията: — или безпощадни бизнесдами, или разкошни ефирни „личности“, които не притежаваха тъкмо тази черта.

Толанд тихо се отдалечи от тълпата шумни служители на НАСА и навлезе в лабиринта от пътеки в купола. Зачуди се къде ли са изчезнали другите цивилни учени. Ако се чувстваха дори наполовина толкова уморени, колкото него, сигурно бяха в спалната част и подремваха преди големия момент. В далечината пред себе си видя кръга оранжеви конуси около пустата шахта на метеорита. В купола сякаш закънтяха глухи гласове на далечни спомени. Толанд се опита да ги пропъди.

„Забрави призраците — напомни си той. Често го измъчваха в такива мигове, когато беше уморен или самотен — мигове на личен триумф или празник. — Тя трябваше да е с теб в този момент“. Сам в мрака, Толанд отново потъна в миналото.

Силия Бърч бе неговата любима в колежа. На един Свети Валентин той я заведе в любимия й ресторант. Накрая келнерът й поднесе десерта — роза и пръстен с диамант. Силия веднага разбра. Със сълзи на очи изрече една-единствена дума и направи Майкъл Толанд най-щастливия човек на света.

— Да.

Изпълнен с очаквания, той купи малка къща край Пасадина, където Силия си намери работа като учителка по природознание. Въпреки че заплатата й беше скромна, това все пак бе някакво начало, а и бяха близо до океанографския институт „Скрипс“ в Сан Диего, където Толанд преследваше мечтата на живота си на борда на един научноизследователски кораб. Работата му изискваше да отсъства по три-четири дни, но завръщанията му винаги бяха страстни и вълнуващи.

По време на плаванията си Толанд започна да записва на видео някои свои приключения за Силия и да прави кратки документални филми за работата си на кораба. След едно пътуване се върна със зърнесто домашно видео, заснето през люка на подводница — странна хемотропична сепия, за чието съществуване не бе подозирал никой. Записът беше придружен от ентусиазиран коментар.