Метеоритът - Страница 64

— Изплува!

Докато гласът му отекваше над вълните, Рейчъл усети странно надигане във водата под себе си. Като грамаден локомотив, пуфтящ в обратната посока, ледената плоча бе престанала да потъва и сега изплуваше. На няколко клафтера дълбочина завибрира ужасен нискочестотен тътен.

Плочата бързо изплуваше от мрака и набираше все по-голяма скорост. Рейчъл усети, че се издига, и напразно се опита да запази равновесие, когато ледът я изтласка нагоре наред с милиони литри морска вода. Гигантският леден блок изскочи на повърхността, като се клатеше и люлееше в търсене на гравитационния си център. Рейчъл се озова потънала до кръста в безкрайно водно пространство. Когато водата започна да се оттича, течението подхвана младата жена и я повлече към ръба. Просната по корем, тя видя, че краят на плочата скоростно се плъзга към нея.

„Дръж се! — Гласът на майка й я зовеше като в детството й, когато бе пропаднала в леденото езеро. — Дръж се! Не потъвай!“

Болезненото дръпване на ремъците и изкара и малкото въздух, който й бе останал. Тя спря само на няколко метра от ръба и се завъртя. В края на въжето видя отпуснатото тяло на Корки, което също беше спряло. Бяха попаднали в противоположни течения и неговата инерция я бе спасила. Когато водата стана по-плитка, до астрофизика се появи Майкъл Толанд.

Застанал на четири крака, той стискаше въжето на Корки и повръщаше солена вода.

Накрая водата съвсем се оттече от повърхността на айсберга и Рейчъл остана да лежи, заслушана в рева на океана. Постепенно започна да усеща проникващия студ и се изправи на колене. Ледената плоча все още се клатеше като исполинско ледено кубче. Замаяна и измъчена, тя запълзя към мъжете.

Изправен високо на глетчера, Делта Едно се взираше през очилата си за нощно виждане в кипящите вълни около най-младия айсберг в Северния ледовит океан. Въпреки че не виждаше трупове във водата, не се изненадваше. Океанът бе тъмен и костюмите на жертвите му бяха черни.

Насочи поглед към повърхността на грамадния плаващ леден блок, но не успя да го задържи във фокус — айсбергът бързо се отдалечаваше, понесен от силните крайбрежни течения. Делта Едно тъкмо се канеше да се извърне, когато зърна нещо неочаквано. Три черни точици върху леда. „Това тела ли са?“ Опита се да ги фокусира.

— Забеляза ли нещо? — попита Делта Две.

Делта Едно не отговори и настрои увеличителя си. На светлия фон на айсберга смаяно различи три човешки фигури, неподвижно свити върху ледения остров. Не знаеше дали са живи. А и нямаше значение. Ако бяха живи, въпреки костюмите до час щяха да умрат — задаваше се буря и течението ги изтласкваше навътре в най-опасния океан на планетата. Никога нямаше да ги открият.

— Само сенки — отвърна Делта Едно и се обърна. — Да се връщаме в базата.

57

Сенатор Седжуик Секстън остави чашата си с курвоазие на камината в уестбрукския си апартамент и се зае да подкладе огъня, докато реши какво точно да каже. Шестимата мъже в кабинета му мълчаха. Чакаха. Общите приказки бяха свършили. Беше време сенатор Секстън да направи офертата си. Те го знаеха. Знаеше го и той.

Политиката беше търговия.

„Установи атмосфера на доверие. Покажи им, че разбираш проблемите им“.

— Както може би знаете, през последните месеци се срещнах с много хора в същото положение като вас — обърна се към тях Секстън и се усмихна. Той седна, за да може да ги гледа от тяхната височина. — Вие сте единствените, които каня в дома си. Вие сте изключителни хора и за мен е чест да се запозная с вас.

Секстън събра длани и обходи с поглед стаята, за да срещне очите на всеки от гостите си. После се съсредоточи върху първата си цел — набития мъж с каубойска шапка.

— „Спейс Индъстрис“ от Хюстън — каза сенаторът. — Радвам се, че дойдохте.

— Мразя този град — изсумтя тексасецът.

— Не ви обвинявам. Вашингтон не се отнася честно към вас.

Мъжът мълчаливо го наблюдаваше изпод периферията на шапката си.

— Преди дванайсет години вие сте направили оферта на правителството — продължи Секстън. — Предложили сте да построите космическа станция само за пет милиарда долара.

— Да, така е. Още пазя плановете.

— Обаче НАСА е убедила правителството, че космическата станция трябва да е неин проект.

— Да. НАСА започна строежа преди почти десет години.

— Десет години. И космическата станция не само че още не е готова, но и до този момент проектът струва двайсет пъти повече от предвижданата цена. Като американски данъкоплатец, аз съм възмутен.

В стаята се разнесе одобрително мърморене. Секстън продължи, вече към всички:

— Отлично ми е известно, че няколко ваши компании са предлагали да изстрелят частни космически совалки само за петдесет милиона долара.

Мъжете занимаха.

— НАСА обаче е подбила цената, като е поискала само трийсет и осем милиона долара за изстрелване… въпреки че реално това им е струвало над сто и петдесет милиона долара!

— По този начин не ни пускат в космоса — заяви един от мъжете. — Частният сектор не може да се конкурира с компания, която е в състояние да си позволи да изстрелва совалки с четиристотин процента загуба и да остане в бизнеса.

— А и не трябва — отвърна Секстън.

Присъстващите отново кимнаха.

Сенаторът се обърна към строгия предприемач до себе си, мъж, чието досие беше прочел с интерес. Подобно на мнозина предприемачи, финансирали предизборната кампания на Секстън, този човек бе работил като военен инженер, беше се разочаровал от ниските заплати и държавната бюрокрация и бе напуснал военния си пост, за да потърси щастието си в авиокосмическата област.