Метеоритът - Страница 63

„Образуване на айсберги“ — помисли си Толанд, загледан в опасната ледена платформа, върху която лежаха. Представляваше широка квадратна плоча, увиснала от ледника като грамаден балкон, заобиколена от три страни от пропасти и свързана с глетчера само отзад. Доколкото можеше да види, връзката бе всичко друго, но не и здрава. Границата между долната тераса и ледения шелф беше очертана от зейнала цепнатина, широка над метър. Гравитацията бе на път да спечели битката.

Още по-ужасна гледка от цепнатината бе неподвижното тяло на проснатия върху леда Корки Марлинсън. Астрофизикът лежеше на десет метра от него, завързан за силно опънатото въже.

Толанд се опита да се изправи, ала все още бе свързан с Рейчъл. Извъртя се и почна да се откопчава от нея. Рейчъл с усилие се надигна и седна.

— Не… паднахме ли? — Гласът й звучеше озадачено.

— Паднахме върху по-нисък леден блок — отвърна океанологът и най-после успя да освободи карабинката. — Трябва да помогнем на Корки.

Въпреки болките той се опита да стане, но краката не го държаха. Затова хвана въжето и започна да го тегли. Корки се плъзна към тях по леда. След десетина напъна вече лежеше само на три крачки от Толанд.

Изглеждаше ужасно. Бе изгубил очилата си, на бузата му имаше дълбока рана и му течеше кръв от носа. Страхът на Толанд, че астрофизикът може да е мъртъв, се изпари, когато Корки се претърколи и го погледна гневно.

— Господи — изпелтечи той. — Какъв беше тоя номер, по дяволите?!

Океанологът пое дъх с облекчение.

Рейчъл потрепери и се огледа.

— Трябва да се… махнем оттук. Този леден блок скоро ще се откъсне.

Толанд не можеше да е по-съгласен с нея. Единственият въпрос беше как да го направят. Нямаха време да мислят за решение. Над тях се разнесе познато бръмчене. Толанд светкавично вдигна очи и видя две облечени в бяло фигури, които с лекота се изкачиха на ръба и едновременно спряха. Мъжете останаха там за миг и се втренчиха в измъчените си жертви като гросмайстори, наслаждаващи се на безизходицата на противника си.

Делта Едно с изненада установи, че тримата бегълци са живи. Естествено знаеше, че това е само временно. Бяха паднали върху част от ледника, вече започнала неизбежното си отцепване в морето. И те можеха да бъдат обезвредени и убити по същия начин като другата жена, но току-що се бе появило много по-чисто решение. Така труповете никога нямаше да бъдат открити. Загледан през ръба на ледника, Делта Едно се съсредоточи върху зейналата цепнатина, плъзнала като клин между ледения шелф и прилепналия към него леден блок. Тази част от леда, върху която бяха тримата бегълци… беше готова да падне в океана всеки момент.

„Защо не сега…“

Тук на ледения шелф нощта през час-два се разлюляваше от оглушителни кънтежи — екотът от отцепването на части от глетчера, които потъваха в океана. Кой щеше да забележи?

Почувствал познатия горещ прилив на адреналин, който придружаваше подготовката за убийство, Делта Едно бръкна в раницата си и извади тежък предмет с форма на лимон. Обичайно оръжие за бойните части, това беше „несмъртоносна“ граната, временно дезориентираща противника с ослепителен блясък и оглушителна ударна вълна. Тази вечер обаче гранатата определено щеше да е смъртоносна. Той застана до ръба и се зачуди колко е дълбока цепнатината. Пет-шест метра? Петнадесет? Знаеше, че няма значение. Планът му така или иначе щеше да е успешен. С хладнокръвие, отработено в изпълнението на безброй екзекуции, Делта Едно въведе десетсекундно забавяне на клавиатурата на гранатата, дръпна шплента и я хвърли в пропастта. Тя падна в мрака и изчезна.

После двамата с партньора му се отдалечиха на върха на дигата и зачакаха. Гледката щеше да е невероятна.

Въпреки замаяното си състояние, Рейчъл Секстън имаше отлична представа какво са хвърлили в пропастта противниците им. Не знаеше дали Майкъл Толанд също го разбира, или просто е прочел страха в очите й, но океанологът пребледня и ужасено погледна гигантската ледена плоча, върху която бяха паднали. Очевидно съзнаваше неизбежното.

Като буреносен облак, огрян от вътрешна светкавица, ледът под Рейчъл се освети отвътре. Зловещото бяло сияние се разпространи във всички посоки. Последва разтърсването. Не земетръсен тътен, а оглушителна ударна вълна, която премина през леда и проникна в тялото й.

Сякаш между ледения шелф и отцепващата се плоча бе забит клин — тя започна да се откъсва с ужасяващо пращене. Рейчъл срещна погледа на Толанд. Корки извика. Плочата под тях пропадна.

Рейчъл за миг се почувства в безтегловност, увиснала над тежкия леден блок. После заедно с айсберга полетяха към леденото море.

56

Масивната плоча с оглушителното стържене на лед по лед се плъзна по шелфа и вдигна гигантски пръски. По време на падането скоростта й се намали и допреди миг безтегловното тяло на Рейчъл отново се строполи върху леда. Толанд и Корки паднаха наблизо.

Докато набраната инерция потопяваше плочата все по-надълбоко, Рейчъл видя разпенената океанска повърхност да се приближава — като скачач с бънджи, чието въже е по-дълго с няколко метра от необходимото. Приближаваше се… приближаваше се… и стигна до нея. Кошмарът от детството й се беше завърнал. „Ледът… водата… мракът…“ Обзе я почти първичен ужас.

Плочата потъна под повърхността и Северният ледовит океан мигновено я заля. Солената вода опари голата кожа на лицето на Рейчъл. Ледът под краката й изчезна и тя се изтласка към повърхността, улеснена от гела в костюма. Нагълта вода и я изплю. Другите цапаха наблизо, всички увити във въжета. Тъкмо си поемаше дъх, когато чу вика на Толанд: