Метеоритът - Страница 61

— Сега!

По знак на Толанд двамата едновременно вдигнаха крака. Когато балонът отново ги понесе напред, океанологът провря палец в карабинката и завъртя куката, опитвайки се да измъкне закопчалката. Макар че този път имаше по-голям шанс, въжето трябваше да е много по-хлабаво. Карабинките бяха първокласни, беше се похвалила Нора, специално направени така, че да не се отпускат дори при съвсем слаб опън.

„Убити от карабинки“ — помисли си Рейчъл. Изобщо не й се стори забавно.

— Още веднъж! — извика Толанд.

Рейчъл призова на помощ цялата си енергия и надежда, извъртя се колкото можеше по-навън и заби и двата си крака в леда. Изви гръб и се опита да отпусне цялата си тежест върху котките. Толанд последва примера й. Рейчъл имаше чувството, че глезените й ще се счупят.

— Дръж се… дръж се… — Толанд се сви, за да освободи карабинката. — Още малко…

Котките на Рейчъл се откъснаха от обувките й, запремятаха се назад и се блъснаха в Корки. Балонът веднага се понесе напред. Рейчъл и Толанд се превъртяха настрани и океанологът изпусна закопчалката.

— Мамка му!

Сякаш разгневен от опитите им да го спрат, балонът ги затегли към морето още по-бързо. Рейчъл знаеше, че ги очаква опасност още преди да стигнат до брега. На пътя им се извисяваха трите снежни диги. Макар да бяха с дебелите костюми на НАСА, мисълта да преодолеят с огромна скорост снежните хълмове я изпълни с ужас. И тогава чу ритмичното тракане по леда. Брадвата.

В страха си съвсем бе забравила за инструмента, закачен на колана й. Леката алуминиева брадва подскачаше до крака й. Рейчъл погледна въжето на балона. Дебел, сплетен на плитка найлон. Тя се пресегна, хвана брадвата, дръпна я към себе си и опъна еластичната корда. Все още обърната по хълбок, младата жена вдигна ръце над главата си, опря назъбения край на инструмента в дебелото въже и започна да го реже.

— Да! — извика Толанд и посегна към своята брадва.

Въжето беше здраво и нишките се късаха бавно — една по една. Океанологът се опитваше да го пререже от другата страна. „Ще успеем — помисли си Рейчъл. — Ще се скъса!“

Изведнъж сребърният балон пред тях се издигна нагоре, сякаш подхванат от въздушно течение. За свой ужас Рейчъл разбра, че просто следва очертанието на терена. Бяха стигнали дигите.

Бялата стена се извиси пред тях само миг преди да се запързалят по нея. Ударът изкара въздуха на Рейчъл от дробовете и изскубна брадвата от ръката й. Като оплетен във въже воден скиор, тя усети, че тялото й се издига. Двамата с Толанд рязко бяха дръпнати нагоре. Каналът между дигите се ширна под тях, но оръфаното въже не поддаваше и ги пренесе високо над първата вдлъбнатина. За миг Рейчъл зърна какво ги очаква. Още две диги — късо плато — и после океанът.

Сякаш в отговор на собствения си ужас чу пронизителния писък на Корки Марлинсън. Някъде зад тях той се беше врязал в първата дига. И тримата се озоваха във въздуха — балонът ги теглеше нагоре като див звяр, опитващ се да се освободи от веригите на похитителя си.

Изведнъж над тях като пистолетен изстрел отекна остро изплющяване. Въжето се скъса и краят му шибна Рейчъл по лицето. Падаха. Балонът скоростно се понесе към морето.

Оплетени във въжето, Рейчъл и Толанд летяха към земята. Бялата грамада на втората дига се издигна към тях и Рейчъл се приготви за сблъсъка. Костюмите и наклонът на дигата отчасти притъпиха удара и двамата се затъркаляха по отсрещния склон. Светът около нея се превърна в мъгла и Рейчъл усети, че се пързаля по междинния канал. Инстинктивно разпери ръце и крака в опит да намали скоростта преди да стигнат до следващата дига. Само след няколко секунди двамата отново се плъзгаха нагоре по склона. На върха ги очакваше миг на безтегловност, после започнаха да се спускат. Сега идваше платото… и последните двадесет и пет метра от ледника.

Докато се носеха към ръба, Рейчъл усети, че Корки опъва въжето. Скоростта им намаля. Късно. Краят на глетчера летеше към тях и тя нададе безпомощен вик. И изведнъж ръбът на леда се изхлузи изпод тях. Последното нещо, което си спомняше Рейчъл, беше падането.

54

Блокът Уестбрук Плейс се намира на северозападна Ен Стрийт 2201 — един от най-модерните адреси във Вашингтон. Гейбриъл припряно влезе през позлатената въртяща се врата в мраморното фоайе, където кънтеше оглушителен водопад.

Портиерът се изненада.

— Госпожице Аш? Не знаех, че ще идвате.

— Закъснявам. — Гейбриъл бързо се разписа в книгата. Часовникът на стената показваше 18:22.

Портиерът се почеса по главата.

— Сенаторът ми даде списък, но вие не сте…

— Винаги забравят хората, които най-много им помагат. — Тя мрачно му се усмихна и тръгна към асансьора.

— По-добре да му се обадя и да го предупредя, че се качвате.

— Благодаря. — отвърна Гейбриъл. „Телефонът на сенатора е изключен“.

Слезе на деветия етаж и закрачи по изискания коридор. В дъното пред вратата на Секстън видя да седи един от едрите му лични придружители — с други думи, бодигардове. Изглеждаше отегчен. Гейбриъл се изненада от присъствието на охраната, макар и не толкова, колкото бодигарда. Когато младата жена се приближи, той скочи на крака.

— Знам — още от разстояние извика Гейбриъл. — Тази вечер е ЛВ. Той не иска да го безпокоят.

— Даде ми строга заповед да не пускам…

— Случаят е спешен.

Мъжът прегради входа с тялото си.

— Той има лична среща.

— Нима? — Гейбриъл извади червения плик и тикна печата на Белия дом в лицето на бодигарда; — Идвам направо от Овалния кабинет. Трябва да предам тази информация на сенатора. Старите му приятелчета ще трябва да минат няколко минути без него. Пусни ме да вляза.