Метеоритът - Страница 44

„Ега ти пукнатината — каза си Рейчъл. Ако ледът беше дебел стотина метра и дупката бе дълбока шестдесет, тази хипотетична пукнатина трябваше да минава поне през тридесет метра плътен лед. — Според сондиранията на Нора Мангър пукнатини няма.“

— Направи ми една услуга — каза Толанд на астрофизика. — Иди да намериш Нора. Да се надяваме, че тя знае за този ледник нещо, което не ни е казала. И потърси Мин, може той да ни обясни какви са тия светещи гадинки.

Корки тръгна.

— Обаче побързай — извика след него океанологът и отново погледна дупката. — Струва ми се, че биолуминесценцията отслабва.

Рейчъл също погледна. Зеленото сияние наистина избледняваше. Толанд свали канадката си и легна на леда до шахтата.

— Майк! — възкликна Рейчъл.

— Искам да видя дали има приток на морска вода.

— Като лежите на леда без дреха ли?

— Да. — Толанд се плъзна по корем към ръба, провеси единия ръкав на канадката си и го натопи във водата. — Това е изключително прецизен тест за съдържание на сол, използван от най-великите океанолози. Нарича се „облизване на мокър ръкав“.

В палатката си Делта Едно маневрираше с джойстика, за да задържи повредения микроробот над групата край шахтата на метеорита. Събитията се развиваха със светкавична бързина.

— Трябва да се свържем с диспечера — каза той. — Имаме сериозен проблем.

40

Като девойка Гейбриъл Аш безброй пъти бе правила туристически обиколки на Белия дом — тайно мечтаеше някой ден да работи в резиденцията на президента и да стане член на елитния екип, който определя бъдещето на страната. В момента обаче предпочиташе да е навсякъде другаде по света. Докато мъжът от Секретната служба я въвеждаше в разкошното фоайе, тя се чудеше какво се опитва да й докаже анонимният информатор. Беше истинско безумие да я кани в Белия дом. „Ами ако ме видят?“ Напоследък бе станала доста известна в медиите като дясна ръка на сенатор Секстън. Все някой щеше да я познае.

— Госпожица Аш?

Тя вдигна поглед.

Любезно усмихнат часови й кимна.

— Погледнете натам, моля. — Гейбриъл проследи с поглед протегнатата му ръка и бе заслепена от проблясък на светкавица. — Благодаря, госпожице. — Той я отведе при едно бюро и и подаде химикалка. — Моля, разпишете се в книгата за гости. — Часовият плъзна пред нея книга в тежка кожена подвързия.

Тя погледна страницата. Беше празна. Бе чувала, че гостите в Белия дом се подписват на празни страници, за да запазят поверителността на посещението си. Написа името си. „Дотук с тайната среща!“ Мина през детектора за метал и набързо я претърсиха. Часовият се усмихна.

— Добре дошли, госпожице Аш.

Гейбриъл последва мъжа от Секретната служба по настлан с плочи коридор до друг проверочен пост на петнадесетина метра от първия. Там друг часови й подготвяше пропуск, който тъкмо излизаше от ламиниращ автомат. Той го перфорира, постави му шнур и го провеси на шията й. Пластмасата още беше топла. Снимката на пропуска бе онази, която й бяха направили току-що. Младата жена се впечатли. „Кой казва, че правителството не действало ефикасно?“

Продължиха навътре в Белия дом. С всяка следваща крачка Гейбриъл ставаше все по-нервна. Човекът, който й беше отправил тайнствената покана, очевидно нямаше намерение да пази срещата в тайна. Гейбриъл бе получила официален пропуск, беше се подписала в книгата за гости, а сега я водеха пред очите на всички през първия етаж на Белия дом, където се провеждаха туристическите обиколки.

— А това е Порцелановата стая, където през хиляда деветстотин осемдесет и първа Нанси Рейгън подреди баснословно скъп порцеланов сервиз с червен кант и с това предизвика дебат за разточителното харчене — обясняваше на група туристи една екскурзоводка.

Мъжът от Секретната служба поведе Гейбриъл към огромно мраморно стълбище, където се събираше друга туристическа група.

— Сега ще влезем в Източната стая, чиято площ е триста квадратни метра и където някога Абигейл Адамс простирала прането на Джон Адамс — разказваше екскурзоводката. — После ще минем през Червената стая, където Доли Мадисън напивала гостуващите държавни глави преди Джеймс Мадисън да започне преговорите с тях.

Туристите се засмяха.

Гейбриъл мина през поредица въжета и прегради и се озова в по-уединената част на сградата. Влязоха в стая, която беше виждала само на снимка и по телевизията.

Тя ахна. „Боже мой, това е Залата с картите!“

Тук не влизаха екскурзии. Плоскостите на ламперията се отваряха и разкриваха безброй пластове карти на света. От тази стая някога Рузвелт бе определял хода на Втората световна война. Това беше и стаята, в която според признанията му Клинтън бе правил секс с Моника Люински. Гейбриъл прогони тази мисъл от ума си. По-важно беше, че Залата с картите водеше към Западното крило — частта от Белия дом, в която работеха големите играчи. Най-малко очакваше да отиде там. Бе си въобразявала, че имейлите идват от някой предприемчив млад стажант или секретар от по-скромните офиси в комплекса. Очевидно беше сбъркала. „Отивам в Западното крило…“

Мъжът от Секретната служба я придружи до дъното на един застлан с килим коридор и спря пред гола врата. Почука.

Сърцето на Гейбриъл туптеше бясно.

— Влез — извика някой отвътре.

Служителят отвори вратата и даде знак на Гейбриъл да влезе.

Тя се подчини. Щорите бяха спуснати и вътре цареше сумрак.

— Госпожица Аш? — Гласът идваше иззад облак цигарен дим. — Добре дошла.

На слабата светлина Гейбриъл постепенно различи смущаващо познатото лице и се напрегна от изненада. „Ето кой значи ми е пращал имейлите!“