Метеоритът - Страница 2

— А вие сте?…

— Рейчъл Секстън. Дъщеря му.

„Колко съм глупав“ — помисли си той. Приликата бе очевидна. Жената имаше проницателните очи и изтънченото поведение на сенатора — шлифовано излъчване на гъвкаво благородство. Явно класическата красота на сенатора не се предаваше през поколение, въпреки че Рейчъл Секстън, изглежда, носеше хубостта си с изящество и скромност, от които баща й можеше да се поучи.

— Заповядайте.

Докато водеше дъщерята на сенатора към сепарето, метрдотелът се засрами от множеството мъжки погледи, които я проследяваха — някои дискретно, други не толкова. В „Тулос“ се хранеха малко жени и още по-малко приличаха на Рейчъл Секстън.

— Страхотно тяло — прошепна един клиент. — Секстън вече си е намерил нова жена, а?

— Това е дъщеря му, идиот такъв — поправи го друг.

Мъжът се подсмихна.

— Като го знам Секстън, сигурно въпреки това я чука.

Сенаторът говореше на висок глас по мобилния си телефон за един от последните си успехи и вдигна поглед към Рейчъл само колкото да посочи часовника си „Картие“, за да й напомни, че е закъсняла.

„Да бе“ — помисли си тя.

Малкото име на баща й беше Томас, но много отдавна той бе приел второто си име за първо. Рейчъл подозираше, че е заради повторението на първите букви. Сенатор Седжуик Секстън. Беше среброкос, красноречив политически звяр, надарен със зализания вид на лекар от сапунена опера, което изглеждаше подходящо, като се имаше предвид дарбата му да се превъплъщава.

— Рейчъл! — Баща й изключи телефона, изправи се и я целуна по бузата.

— Здрасти, татко, — Тя не отговори на целувката.

— Изглеждаш уморена.

„Започва се“ — помисли си Рейчъл и каза:

— Получих съобщението ти. Какво има?

— Не може ли да поканя дъщеря си на закуска?

Тя отдавна бе научила, че баща й рядко търси компанията й, освен, ако няма скрит мотив.

Секстън отпи глътка кафе и попита:

— Е, как са нещата при теб?

— Доста ми е напрегнато. Виждам, че кампанията ти върви добре.

— А, хайде да не говорим за работа. — Той се наведе над масата и сниши глас. — Как е онова момче от държавния департамент, с което те свързах?

Рейчъл въздъхна. Вече се съпротивляваше на желанието да си погледне часовника.

— Нямах време да му се обадя, татко. И ми се ще да престанеш да се опитваш…

— Трябва да си отделяш време за важните неща, Рейчъл. Без любов всичко е безсмислено.

Хрумнаха й няколко пиперливи отговора, ала тя премълча. В отношенията с баща си нямаше проблем да изпълнява ролята на по-възрастния.

— Искаше да се видим, татко. Каза, че било важно.

— Така е. — Баща й я наблюдаваше внимателно.

Рейчъл усети, че част от защитната й стена рухва под погледа му, и прокле въздействието му върху хората. Очите на сенатора бяха неговата най-голяма дарба — дарба, която сигурно щеше да го отведе до Белия дом. Сякаш по желание, очите му можеха да се пълнят със сълзи и след миг да се проясняват, за да отворят прозорец към пламенната душа, да установят връзка на доверие с всеки. „Всичко е в доверието“ — винаги бе казвал баща й. Отдавна беше изгубил нейното, но бързо печелеше това на страната.

— Имам едно предложение — каза сенатор Секстън.

— Нека позная — опита се да затвърди позицията си Рейчъл. — Някой известен разведен мъж си търси млада жена.

— Не се самоиронизирай, мила. Вече не си чак толкова млада.

Тя усети познатата потиснатост, която много често изпитваше при срещите с баща си.

— Искам да ти дам спасителен пояс — заяви той.

— Не знаех, че се давя.

— Не се давиш ти. А президентът. Можеш да скочиш от кораба преди да е станало късно.

— Не сме ли разговаряли вече за това?

— Помисли за бъдещето си, Рейчъл. Можеш да работиш при мен.

— Надявам се, че не си ме поканил на закуска за това.

Лустрото на сенатора леко се пропука.

— Рейчъл, не можеш ли да го проумееш? Това, че работиш при него, ми се отразява зле. На мен и на моята предизборна кампания.

Тя въздъхна. Вече бяха обсъждали този въпрос.

— Аз не работя при президента, татко. Изобщо не го познавам. Работя във Феърфакс, за Бога!

— В политиката всичко е до възприятието, Рейчъл. Изглежда, че работиш при президента.

Младата жена въздъхна и се опита да запази хладнокръвие.

— Работила съм прекалено упорито, за да получа това място, татко. Няма да напусна.

Сенаторът присви очи.

— Знаеш ли, понякога твоят егоизъм наистина…

— Сенатор Секстън? — До масата изневиделица изникна репортер.

Поведението на Секстън мигновено се стопли. Рейчъл изпъшка и си взе кроасан от поставената на масата кошничка.

— Ралф Снийдън — представи се журналистът. — От „Уошингтън Поуст“. Може ли да ви задам няколко въпроса?

Сенаторът се усмихна и избърса устата си със салфетка.

— С удоволствие, Ралф. Само побързай. Не искам кафето ми да изстине.

Репортерът учтиво се засмя.

— Разбира се, господине. — Извади миникасетофон и го включи. — Господин сенатор, в своите телевизионни реклами вие призовавате за законодателно осигуряване на равни заплати за жените, както и на данъчни облекчения за младите семейства. Бихте ли коментирали аргументите си?

— Просто съм голям почитател на силните жени и здравите семейства.

Рейчъл едва не се задави с кроасана.

— И докато сме на въпроса за семейството, вие често говорите за образованието — продължи репортерът. — Предлагате изключително спорно съкращение на бюджета, за да пренасочите повече средства към училищата.

— Смятам, че децата са нашето бъдеще.

Рейчъл не можеше да повярва, че баща й е паднал толкова ниско, че да цитира поп песни.