Метеоритът - Страница 129

129

В дамската тоалетна се чу пускане на вода и Секстън рязко се обърна. Стигна точно когато Гейбриъл излизаше и си бършеше ръцете. Когато го видя, тя се сепна.

— Боже мой! Уплашихте ме! — ахна Гейбриъл. Изглеждаше искрено стресната.

— Какво правите тук?

— Ти каза, че си дошла да вземеш документи за НАСА от офиса си — заяви сенаторът и впери поглед в празните и ръце. — Къде са?

— Не успях да ги открия. Търсих навсякъде. Затова се забавих.

Той я погледна в очите.

— В моя кабинет ли си влизала?

„Дължа живота си на неговия факс“ — помисли си Гейбриъл.

Само допреди минути бе седяла пред компютъра на Секстън и се беше опитвала да разпечата сканираните незаконни чекове. Файловете бяха защитени и щеше да й трябва много време, за да измисли как да ги принтира. Навярно още щеше да е там, ако факс машината на сенатора не бе започнала да звъни и не я беше върнала в действителността. Гейбриъл прие това за знак, че е време да се измъкне. Без да види какво пристига по факса, тя излезе от компютъра на Секстън, подреди всичко и се върна по същия път, по който беше дошла. Тъкмо се прекатерваше през тавана на тоалетната, когато чу, че сенаторът влиза.

Сега стоеше пред него и усещаше, че той се взира в очите й за да види дали го лъже. Седжуик Секстън надушваше лъжите като никой друг. Ако го излъжеше, сенаторът щеше да разбере.

— Пили сте. — Тя се извърна настрани. „Откъде знае, че съм влизала в кабинета му?“ Той я хвана за раменете и я дръпна към себе си.

— Беше ли в кабинета ми?

Обзе я страх. Секстън наистина беше пил. Държеше се грубо.

— Във вашия кабинет ли? — Гейбриъл се насили да се засмее. — Как? И защо?

— Когато ти се обадих, чух тиктакането на стенния си часовник.

Тя потрепери. „Часовникът ли?“ Изобщо не й беше хрумнало.

— Имате ли представа колко смешно звучи това?

— Аз съм по цял ден в кабинета си. Знам как тиктака моят часовник.

Гейбриъл разбираше, че незабавно трябва да прекрати това.

„Най-добрата защита е нападението“. Поне така винаги казваше Йоланда Кол. Тя сложи ръце на кръста си и се хвърли в стремглава атака — погледна го гневно в очите и викна:

— Ще ви го кажа направо, господин сенатор. Сега е четири сутринта, вие сте пили, чули сте тиктакане по телефона си и затова сте тук, така ли? — Гейбриъл възмутено посочи вратата на кабинета му. — Нима ме обвинявате, че съм обезвредила федерална алармена система, отключила съм две ключалки, вмъкнала съм се в кабинета ви, проявила съм глупостта да отговоря по мобифона си, докато съм извършвала престъпление, на излизане пак съм включила алармената система и накрая преспокойно съм отишла в дамската тоалетна преди да избягам? Това ли искате да кажете?

Той се ококори и запримигва.

— Ето, затова хората не бива да пият сами — прибави Гейбриъл. — А сега искате ли да поговорим за НАСА, или не?

Секстън замаяно влезе в кабинета си. Отиде право при мокрия бар и си наля чаша пепси. Определено не се чувстваше пиян. Дали наистина можеше да е сбъркал? В другия край на стаята стенният часовник подигравателно тиктакаше. Сенаторът пресуши чашата и я напълни пак. Този път наля и на Гейбриъл.

— Дали съм пил ли, Гейбриъл? — попита той и се обърна към нея. Младата жена не го бе последвала в кабинета.

Все още стоеше на прага.

— Уф, за Бога! Влизай. Кажи ми какво откри за НАСА.

— Мисля, че за тази нощ ми стига — сърдито заяви тя. — Хайде да поговорим утре.

Секстън не беше в настроение за игри. Тази информация му трябваше веднага и нямаше намерение да моли за нея. Той уморено въздъхна.

„Задълбочи връзката на доверието. Всичко е в доверието“.

— Скапан съм — каза сенаторът. — Извинявай. Денят беше отвратителен. Не знам какво съм си въобразил.

Гейбриъл остана на прага.

Секстън отиде при бюрото си и остави нейната чаша върху попивателната. После й посочи коженото си кресло — символ на властта.

— Седни. Изпий едно пепси. Ще отида да си наквася главата в мивката. — Секстън тръгна към тоалетната. Гейбриъл продължаваше да стои неподвижно. — Струва ми се, че видях факс в машината — на влизане в тоалетната извика сенаторът през рамо. „Демонстрирай й доверието си!“ — Би ли го погледнала, моля те?

Секстън затвори вратата и напълни мивката със студена вода. Наплиска лицето си, но не се почувства по-бодър. Никога не му се бе случвало — да е толкова сигурен, а така да сгреши. Той беше човек, който се доверяваше на инстинкта си, а инстинктът му подсказваше, че Гейбриъл Аш е влизала в кабинета му. Но как? Невъзможно.

Наложи си да забрави за това и да се съсредоточи върху непосредствения въпрос — НАСА. В момента имаше нужда от Гейбриъл. Сега не бе моментът да я отблъсква. Трябваше да разбере какво е открила. „Остави инстинкта си. Сбъркал си“.

Избърса лицето си, отметна глава и дълбоко си пое дъх. „Отпусни се — каза си той. — Съсредоточи се“. Затвори очи и отново вдиша дълбоко. Почувства се по-добре. Когато се върна в кабинета, с облекчение видя, че Гейбриъл е отстъпила и е влязла. „Добре — помисли си сенаторът. — Сега можем да пристъпим към работа“. Тя стоеше до факс машината и прелистваше получените страници. Секстън обаче се смути, когато видя изражението й. На лицето й се бе изписал страх.

— Какво има? — Той се приближи. Гейбриъл се олюля, сякаш щеше да припадне. — Какво се е случило?

— Метеоритът… — задавено промълви младата жена и с трепереща ръка му протегна листовете. — И дъщеря ви… в опасност е!

Озадачен, Секстън взе факса. Най-горната страница беше ръкописна бележка. Веднага позна почерка. Думите бяха тромави и смайващи с простотата си. Метеоритът е фалшив. Пращам доказателствата. НАСА/Белият дом се опитват да ме убият. Помощ! Сенаторът рядко изпадаше в състояние на пълно объркване, но докато препрочиташе думите на Рейчъл, нямаше представа как да ги разбира. „Метеоритът е фалшив? И НАСА и Белият дом се опитват да я убият?“

129