Метеоритът - Страница 119

119

...

ПНСАЩ

После затаи дъх и натисна ентър. Компютърът изпиука.

...

НЕВАЛИДНА ПАРОЛА — ДОСТЪП ЗАБРАНЕН

Гейбриъл провеси нос и пак се предаде. Тръгна към вратата на тоалетната, за да се върне по същия път, по който бе влязла. Беше по средата на стаята, когато мобилният й телефон иззвъня. И без това бе на ръба и звукът я стресна. Все пак тя извади телефона и вдигна поглед към скъпия стенен часовник на Секстън. Почти четири сутринта. В този час можеше да я търси единствено сенаторът. Явно се чудеше къде е. „Да вдигна ли, или да го оставя да звъни?“ Ако отговореше, трябваше да излъже. Но иначе Секстън щеше да заподозре нещо.

Тя отговори.

— Ало? — Гейбриъл? — нетърпеливо попита Секстън. — Защо се бавиш?

— Заради паметника на Рузвелт. Таксито попадна в задръстване и сега сме…

— Май не си в такси.

— Да — призна тя. Кръвта рязко нахлу в главата й. — Не съм. Реших да се отбия през службата и да взема някои документи за НАСА, които може да имат отношение към ПОСП. Нещо не мога да ги намеря.

— Побързай. Искам да насроча пресконференция за сутринта, а трябва да обсъдим подробностите.

— Скоро ще пристигна.

Секстън не отговори веднага.

— В твоя офис ли си? — Гласът му звучеше смутено.

— Да. След десет минути тръгвам.

Нова пауза.

— Добре. До скоро.

Гейбриъл затвори, прекалено потънала в мисли, за да обърне внимание на високото, отчетливо тиктакане на стенния часовник само на няколко метра от нея.

113

Майкъл Толанд разбра, че Рейчъл е ранена едва когато видя кръвта по ръката й, докато я притегляше зад подводницата. Вцепененото й изражение му подсказа, че тя не изпитва болка. Океанологът й помогна да се изправи и се обърна да потърси Корки. Приятелят му пълзеше към тях с ужасѐн поглед.

„Трябва да се скрием“ — помисли си Толанд. Все още не осъзнаваше целия смисъл на случилото се. Очите му инстинктивно се плъзнаха по няколкото горни палуби. Стълбите, които водеха към мостика, бяха открити, а самият мостик представляваше стъклена кутия — прозрачна мишена. Щеше да е самоубийство да се качат там. Това означаваше, че им остава само една посока. За миг Толанд с надежда насочи поглед към подводницата и се зачуди дали не могат да се скрият от куршумите под водата.

Абсурд. В тритона имаше място само за един човек и спускането отнемаше цели десет минути. Освен това без заредени акумулатори и компресори подводницата беше безполезна.

— Идват! — с изтънял от страх глас извика Корки и посочи небето.

Океанологът дори не си направи труда да погледне нагоре, а махна с ръка към близката алуминиева рампа, която се спускаше под палубата. Приятелят му нямаше нужда от насърчаване — наведе се, хукна към отвора и изчезна по рампата. Толанд прегърна Рейчъл през кръста и го последва. Двамата се скриха под палубата точно когато хеликоптерът се върна и отново обсипа всичко наоколо с куршуми. Майк помогна на Рейчъл да слезе по решетъчната рампа на платформата над водата. Изведнъж тялото на младата жена се напрегна и Толанд я погледна, уплашен, че е улучена от рикоширал куршум.

Но когато видя лицето й, усети, че причината е друга. Проследи ужасения й поглед надолу и мигновено разбра.

Рейчъл стоеше неподвижно. Краката й отказваха да се движат. Взираше се в странния свят под тях.

Заради особения си план, „Гоя“ нямаше корпус, а подпори като огромен катамаран. Бяха се спуснали през палубата върху решетъчен коридор, висящ над открита десетметрова бездна. Тук шумът бе оглушителен и ехтеше в долната страна на палубата. За ужаса й допринасяше и фактът, че подводните прожектори на кораба все още бяха включени и хвърляха зеленикаво сияние дълбоко в океана. Във водата се очертаваха шест-седем призрачни силуета. Огромни акули-чук, плуващи на място срещу течението — гъвкави тела, които се огъваха насам-натам. В ухото й се разнесе гласът на Толанд:

— Спокойно, Рейчъл. Гледай право пред себе си. Аз съм точно зад теб. — Ръцете му внимателно се опитаха да освободят вкопчените й в перилата юмруци. В този момент Рейчъл зърна алена капчица кръв, която се откъсна от ръката й и падна през решетката. Очите й я проследиха към морето. Въпреки че не я видя да пада във водата, след миг акулите едновременно се завъртяха и с тласък на мощните си опашки се сблъскаха сред хаос от зъби и перки.

„Имат най-съвършеното обоняние в морето… Могат да надушат кръв от километър и половина“.

— Гледай право пред себе си — с висок, окуражителен глас повтори Толанд. — Аз съм точно зад теб.

Тя усети дланите му върху хълбоците си. Побутваше я напред. Рейчъл откъсна очи от бездната под решетката и закрачи по коридора. Някъде горе отново затътнаха роторите на хеликоптера. Корки вече доста се бе отдалечил и панически се клатушкаше пред тях.

— Чак до отсрещната подпора, Корки! — извика му Толанд. — По стълбите!

Рейчъл най-после видя накъде са се запътили. Надолу се спускаха няколко метални рампи. На равнището на водата имаше тясна палуба, която минаваше по цялата дължина на „Гоя“. От нея стърчаха няколко малки кея — като миниатюрно пристанище под кораба. До тях имаше голяма табела с надпис:

ВОДОЛАЗНА ЗОНА

Гмуркачите изплуват без предупреждение.

Лодките да се движат внимателно.

Рейчъл можеше само да се надява, че Майкъл не възнамерява да се спасят с плуване. Страхът й се усили, когато океанологът спря до няколко шкафа, отвори първия и тя видя вътре закачени неопрени, шнорхели, плавници, спасителни жилетки и харпуни. Преди да успее да възрази обаче, Толанд измъкна от шкафа един сигнален пистолет.

119