Метеоритът - Страница 107

107

„Никой не трябваше да умре… освен канадеца“.

Каква ирония, че технически най-трудната част от плана се беше оказала най-лесно осъществима. Преди няколко месеца поставянето на метеорита в леда бе минало безпроблемно. После беше останало само да чакат изстрелването на Полярния орбитален скенер на плътността (ПОСП). Сателитът трябваше да сканира огромни части от полярния кръг и рано или късно бордовият софтуер за регистриране на аномалии щеше да засече метеорита и да осигури на НАСА изключителна находка. Обаче проклетият софтуер не беше сработил.

Когато научи, че софтуерът е дефектирал и няма начин да се поправи до изборите, целият план бе изложен на опасност. Без ПОСП щеше да остане неоткрит. Диспечерът трябваше да измисли начин тайно да предупреди някого в НАСА за съществуването му. Решението включваше радиосъобщение от канадски геолог в близост до метеорита. Поради очевидни причини, геологът трябваше незабавно да бъде убит и смъртта му да изглежда случайна. Хвърлянето на невинния канадец от хеликоптер беше началото. Сега всичко тотално се объркваше. Уейли Мин. Нора Мангър. Мъртви. Дръзкото убийство, извършено преди малко при паметника на Рузвелт.

Скоро към списъка щяха да бъдат прибавени Рейчъл Секстън, Майкъл Толанд и доктор Марлинсън.

„Няма друг начин — помисли си диспечерът, като се бореше с растящите си угризения. — Заложено е прекалено много“.

100

Хеликоптерът на бреговата охрана се намираше на три километра от координатите на „Гоя“ и летеше на височина деветстотин метра.

Толанд извика на пилота:

— Имате ли система за нощно виждане?

Пилотът кимна и каза:

— Разбира се. Нали изпълнявам спасителни полети.

Океанологът го очакваше.

— Включете я — каза той.

Пилотът се смути.

— Защо? Изгубили ли сте някого?

— Не. Искам всички да видят нещо.

— Няма да видим нищо от тази височина, освен ако долу не гори петролно петно.

— Просто я включете.

Пилотът го изгледа странно и след това натисна няколко бутона на пулта. Включи се дисплей и образът постепенно се фокусира.

— Мамка му! — Хеликоптерът за миг се наклони, но пилотът бързо се възстанови от първоначалната изненада.

Също толкова смаяно вторачени в екрана, Рейчъл и Корки се наведоха напред. Черният фон на океана бе осветен от огромна пулсираща червена спирала. Рейчъл се обърна към Толанд.

— Прилича на циклон.

— Да — потвърди океанологът. — Циклон от топли течения. С широчина около осемстотин метра.

Пилотът изумено се подсмихва.

— Голям е. От време на време се случват такива неща, обаче още не бях чул за този.

— Появи се едва миналата седмица — поясни Толанд. — Сигурно няма да продължи повече от още няколко дни.

— На какво се дължи? — попита Рейчъл, разбираемо озадачена от огромния въртоп насред океана.

— Магмен купол — отвърна пилотът.

Тя сепнато се обърна към Толанд.

— Вулкан ли?

— Не. На Източното крайбрежие няма активни вулкани, но понякога се наблюдават магмени джобове, които изригват на морското дъно и образуват горещи места. Горещите места стават причина за промяна на температурното съотношение — гореща вода на дъното и по-студена на повърхността. И от това се образуват тези гигантски спирални течения. Изчезват за около две седмици.

Пилотът погледна пулсиращата спирала на дисплея.

— Като че ли това все още е доста силно. — Той замълча за миг, провери координатите на кораба на Толанд и изненадано възкликна:

— Господин Толанд, май сте оставили „Гоя“ почти в средата му.

Океанологът кимна.

— В центъра си теченията са малко по-бавни. Осемнайсет възела. Все едно да хвърлиш котва в бърза река. Тази седмица веригата ни е подложена на сериозно опъване.

— Господи! — възкликна пилотът. — Течение със скорост осемнайсет възела? Само да не паднете през борда! — засмя се той.

На Рейчъл не й беше смешно.

— Майк, ти нищо не спомена за това течение и магмения купол.

Той окуражително постави ръка върху коляното й.

— Няма нищо страшно, повярвай ми.

Младата жена се намръщи.

— Значи тази серия, която снимаш тук, е за магмения купол, така ли?

— За горещите течения и Sphyrna mokarran.

— Да, спомням се, че го каза.

Толанд и се усмихна престорено срамежливо.

— Sphyrna mokarran обичат топлата вода и в момента абсолютно всички в радиус от сто и петдесет километра са се събрали тук.

— Върхът. — Рейчъл нервно поклати глава. — А какво, ако може да попитам, е Sphyrna mokarran?

— Най-грозната морска риба.

— Камбала ли?

Толанд се засмя.

— Риба-чук.

Рейчъл се вцепени.

— Около кораба ти има акули?!

Той й намигна.

— Спокойно, не са опасни.

— Ако не бяха опасни, нямаше да го кажеш.

Океанологът се подсмихва.

— Сигурно си права. — Той шеговито подвикна на пилота: — Хей, кога за последен път сте спасявали някого от нападение на риба-чук?

Пилотът сви рамене.

— Божичко, от десетки години не сме спасили никого от риба-чук.

Толанд се обърна към нея.

— Видя ли? От десетки години. Не се бой.

— Миналия месец обаче — прибави пилотът — бяха нападнали някакъв идиот с акваланг…

— Чакайте малко! — прекъсна го Рейчъл. — Вие казахте, че не сте спасили никого?

— Да — потвърди пилотът. — Никого. Обикновено закъсняваме. Тия чудовища убиват за секунди.

101

На хоризонта най-после се появи силуетът на „Гоя“. От осемстотин метра Толанд видя светлините на палубата, които Завия благоразумно бе оставила включени. Почувства се като уморен пътник, който завива по своята улица.

— Нали каза, че на борда имало само един човек? — попита Рейчъл, изненадана от ярките светлини.

107