Метеоритът - Страница 85

„Подреди доказателствата отначало“.

Тя отново закрачи по пътеката.

„Този камък доказателство ли е за извънземен живот?“

Знаеше, че доказателството е заключение, изградено върху пирамида от факти, широка основа от общоприета информация, върху която се издигаха по-конкретните твърдения.

„Забрави всички изходни презумпции. Започни отначало. С какво разполагаме?“

Със скала.

Рейчъл се замисли. „Скала. Скала с фосилизирани организми“. Тя се върна в предния край на самолета и седна до Майкъл Толанд.

— Хайде да поиграем на една игра, Майк.

Океанологът се обърна от прозореца. Изглеждаше разсеян. Явно беше потънал в собствените си мисли.

— Каква игра?

Рейчъл му подаде метеоритния образец.

— Хайде да се престорим, че за пръв път виждаш този камък. Не съм ти обяснила нищо за това откъде идва и как е открит. Какво можеш да ми кажеш за него?

Толанд въздъхна.

— Странно, че питаш. Току-що ми хрумна нещо невероятно…

На стотици километри от Рейчъл и Толанд един странен наглед самолет летеше ниско на юг над пустия океан. Тримата от Делта Форс на борда му мълчаха. И преди ги бяха изтегляли набързо, но никога по този начин.

Диспечерът им беше бесен.

Делта Едно го бе осведомил, че в резултат на неочаквани събития на ледения шелф неговият отряд няма друга възможност, освен да приложи сила — и да убие четирима цивилни, сред които Рейчъл Секстън и Майкъл Толанд. Диспечерът се беше смаял. Макар и последно средство, убийството изобщо не фигурираше в плана му. По-късно недоволството му от убийствата се бе превърнало в открита ярост, когато беше научил, че не са извършени според предвижданията.

— Вашият отряд се провали! — кипна диспечерът. — Три от четирите ви жертви още са живи!

„Невъзможно!“ — помисли си Делта Едно.

— Но ние видяхме…

— Установили са контакт с подводница и сега са на път за Вашингтон.

— Какво?!

Гласът на диспечера стана леден.

— Слушайте ме внимателно. Ще ви дам нова заповед. И този път не се проваляйте.

78

Докато изпращаше неочаквания си гост до асансьора, сенатор Секстън наистина изпитваше искрица надежда. Оказваше се, че председателят на ФКГ не е дошъл да го укорява, а да го зареди с ентусиазъм и да му каже, че битката още не е свършила.

Евентуална пролука в бронята на НАСА.

Видеозаписът на странната пресконференция бе убедил Секстън, че старецът е прав — ръководителят на проекта „ПОСП“ Крис Харпър лъжеше. „Но защо? И ако НАСА не е поправила софтуера на сателита, как е открила метеорита?“

— За да разнищиш нещо, понякога е нужна само една нишка — каза председателят, докато вървяха към асансьора. — Може би ще открием начин да отнемем победата на НАСА отвътре. Да хвърлим сянка на съмнение. Кой знае докъде ще доведе това? — Той спря уморения си поглед върху Секстън. — Не съм готов да легна и да умра, сенаторе. Убеден съм, че и вие не сте.

— Естествено. — Секстън призова цялата си решителност. — Стигнахме прекалено далеч.

— Крис Харпър излъга за софтуера — рече старецът, докато се качваше в асансьора. — И трябва да разберем защо.

— Ще намеря тази информация колкото се може по бързо — отвърна сенаторът. „Знам точно на кого да възложа задачата“.

— Добре. От това зависи бъдещето ви.

Докато се връщаше в апартамента си, Секстън крачеше малко по-леко. „НАСА е излъгала за ПОСП“. Единственият въпрос беше как да го докаже.

Мислите му вече бяха насочени към Гейбриъл Аш. Където и да се намираше в момента, сигурно й беше кофти. Гейбриъл несъмнено бе гледала пресконференцията и сега стоеше някъде на ръба, готова да скочи. Предложението й да превърнат НАСА в център на предизборната кампания се беше оказало най-голямата грешка в кариерата на Секстън.

„Длъжница ми е — помисли си той. — И го знае“.

Гейбриъл вече бе доказала, че има нюх да изнамира тайни на НАСА. Седмици наред го беше снабдявала с вътрешна информация. Имаше връзки, които не разкриваше. Връзки, от които можеше да източи сведения за ПОСП. Нещо повече, от тази вечер Гейбриъл имаше мотив. Трябваше да изплати дълга си и Секстън подозираше, че ще е готова на всичко, за да си върне благоволението му.

Когато стигна до вратата, бодигардът неочаквано се обади:

— Добър вечер, господин сенатор. Наруших заповедите ви, като пуснах Гейбриъл, но беше за добро, нали, господин сенаторе?

Секстън се закова на място.

— Какво?

— Госпожица Аш. Нали каза, че имала важна информация за вас. Затова я пуснах.

Сенаторът погледна вратата. „Какви ги говори тоя, по дяволите?“

На лицето на горилата се изписа объркване.

— Сбъркал ли съм, господин сенаторе? Гейбриъл дойде по време на срещата ви, за да ви съобщи нещо важно. Забави се вътре доста време.

Секстън дълго мълча. „Тоя идиот е пуснал Гейбриъл в апартамента ми по време на частната среща с ФКГ?“ Беше се вмъкнала вътре и си бе тръгнала, без да се обади? Само можеше да гадае какво е чула. Преглътна гнева си и се насили да се усмихне.

— А, да! Извинявай, гроги съм. А и ударих някоя и друга чашка. Наистина беше важно.

На лицето на горилата се изписа облекчение.

— Тя каза ли къде отива, когато си тръгна?

Телохранителят поклати глава.

— Много бързаше.

— Добре, благодаря.

Секстън влезе в апартамента си. Беше бесен. „Толкова сложни ли бяха инструкциите ми? Никакви гости! — Щом Гейбриъл бе останала известно време вътре и си беше тръгнала, без да му се обади, сигурно бе чула неща, които не са били предназначени за нейните уши. И то тъкмо тази вечер!“

Сенатор Секстън знаеше, че не може да си позволи да изгуби доверието на Гейбриъл Аш — когато се почувстваха измамени, жените ставаха отмъстителни и глупави. Трябваше да си я върне. Тази вечер повече от всякога имаше нужда от нея в своя лагер.