Метеоритът - Страница 71

— Смяташ, че тази пресконференция е за вас със Секстън, така ли?

— Или за подкупите. А може би и за двете. Тенч каза, че ми дава срок до осем часа да подпиша официално признание, иначе президентът щял да оповести…

Смехът на журналистката отекна в стъкления кабинет.

— О, я стига! Ще ме съсипеш!

Гейбриъл не беше в настроение за шеги.

— Какво?!

— Виж, Гебс, повярвай ми — като продължаваше да се задъхва от смях, едва успя да произнесе Йоланда. — От шестнайсет години се занимавам с Белия дом и няма начин Зак Херни да е събрал световните медии, за да им съобщи, че подозира сенатора Секстън в приемане на съмнителни средства или в сексуална връзка с теб. Такава информация се подхвърля. Президентите не печелят популярност, като прекъсват програмите, за да морализаторстват за секс или нечисто финансиране на предизборни кампании.

— Нечисто ли? — ядоса се Гейбриъл. — Та той направо продаде решението си за законопроекта!

— Сигурна ли си? — вече съвсем сериозно я попита Йоланда. — Абсолютно ли си сигурна, че да си смъкнеш полата по националната телевизия? Я си помисли. В последно време, за да направиш каквото и да е, трябва да сключваш много съюзи, а финансирането на предизборната кампания е сложен проблем. Може пък срещата на Секстън да е съвсем законна.

— Той нарушава закона — възрази Гейбриъл. „Нали?“

— Или Марджъри Тенч иска да повярваш в това. Кандидатите постоянно приемат задкулисни дарения от големи корпорации. Може и да не е много красиво, обаче не е непременно незаконно. Всъщност повечето юридически проблеми не се отнасят до това откъде идват парите, а как ги харчат кандидатите.

Гейбриъл се колебаеше.

— Гебс, Тенч ти е скроила номер. Опитала се е да те насочи срещу твоя кандидат и ти си налапала въдицата. Ако аз се чудех на кого да се доверя, щях да остана при Секстън, а не да тичам при човек като Марджъри Тенч.

Телефонът на Йоланда иззвъня. Тя отговори, закима, записа си нещо в бележника.

— Интересно — каза накрая. — Веднага идвам. Благодаря. — Затвори и се обърна с вдигнати вежди. — Гебс, май ще ти се размине. Точно, както предвидих.

— Какво става?

— Още не мога да ти кажа, но пресконференцията на президента няма нищо общо със сексскандали и подкупи.

Гейбриъл се обнадежди. Ужасно и се искаше да и повярва.

— Откъде знаеш?

— Преди малко изтекла вътрешна информация, че пресконференцията е свързана с НАСА.

Гейбриъл се сепна.

— С НАСА ли?

Йоланда й намигна.

— Може да извадиш късмет. Басирам се, че президентът Херни е отстъпил пред натиска на сенатор Секстън и е решил, че Белият дом няма друг избор, освен да дръпне шалтера на Международната космическа станция. Това обяснява световното медийно отразяване на пресконференцията.

„Пресконференция за закриване на космическата станция?“ Гейбриъл не можеше да повярва.

Йоланда се изправи.

— Що се отнася до следобедната ти среща с Тенч, сигурно това е било последен опит да се доберат до нещо срещу Секстън преди президентът да излезе пред света с лошата новина. Нищо не може да се сравнява със секс-скандала, ако трябва да се отвлече вниманието от поредния президентски гаф. Виж, Гебс, сега имам работа. Съветвам те да си вземеш кафе, да включиш телевизора ми и да изгледаш пресконференцията като всички. До предаването остават двайсетина минути и ти казвам, че няма начин президентът да тръгне да мята кал. Гледа го целият свят. Това, което има да каже тази вечер, трябва да е сериозно. — Тя й намигна окуражително. — А сега ми дай плика.

— Какво?

Йоланда протегна ръка.

— Ще заключа тези снимки в бюрото си, докато всичко приключи. Искам да съм сигурна, че няма да направиш нещо идиотско.

Гейбриъл неохотно й подаде плика.

Журналистката го заключи в едно чекмедже и прибра ключа в джоба си.

— После ще ми благодариш, Гебс, кълна се. — На излизане тя игриво разроши косата й. — Отпусни се. Скоро ще чуеш добрата новина.

Гейбриъл седна сама в стъкления офис и се опита да се успокои, но можеше да мисли единствено за доволната усмивка на Марджъри Тенч. Нямаше представа какво ще съобщи на света президентът, ала новината определено нямаше да е добра за сенатор Секстън.

65

Рейчъл Секстън се чувстваше така, все едно гори жива.

„Отгоре се сипе огън!“

Опита се да отвори очи, но различи само мъгливи очертания и ослепителни светлини. Навсякъде около нея валеше. Изгарящо горещ дъжд. Шибаше голата й кожа. Тя лежеше на една страна и усещаше под тялото си горещи плочки. Сви се на кълбо и се опита да се предпази от парещата течност, която се сипеше отгоре й. Усети мирис на химикали. Може би хлор. Насили се да изпълзи настрани, но не успя. Силни ръце я натиснаха за раменете и я задържаха.

„Пуснете ме! Горя!“

Рейчъл инстинктивно отново се опита да избяга и пак я спряха.

— Стой мирно — каза мъжки глас. — Скоро ще свърши.

„Какво ще свърши? — зачуди се тя. — Болката? Или животът ми?“ Опита се да фокусира погледа си. Светлините бяха много силни. Стаята беше малка. Тясна. С нисък таван.

— Горя! — Викът й излезе като шепот.

— Нищо ти няма — отвърна гласът. — Водата е хладна. Повярвай ми.

Рейчъл разбра, че е почти гола — само по мокро бельо. Не изпита срам. Мислите й бяха заети с прекалено много други въпроси.

Спомените я връхлетяха като порой. Леденият шелф. Дълбочинният радар. Нападението. „Кой? Къде съм? — Опита се да свърже всичко, но чувстваше ума си вцепенен, като блокирали зъбни колелца. От мъгливия смут изплува една мисъл: — Майкъл и Корки… къде са?“

Опита се да фокусира замъгленото си зрение, но видя само мъжете, застанали до нея. Всички носеха еднакви сини гащеризони. Устата й отказваше да произнесе дори само една дума. Паренето по кожата й отстъпваше мястото си на по-силни болки, които пробягваха през мускулите й като сеизмични трусове.