Метеоритът - Страница 29

Секстън се смая, че програмата за търсене на извънземен разум изобщо се е изплъзнала от устата на Тенч. Страхотен гаф. „Благодаря, че ми напомни!“ Това бе най-дълбоката яма за пари на НАСА. Въпреки че Управлението се беше опитало да направи пластична операция на проекта, като го преименува на „Произход“ и поизмени някои негови цели, той пак си оставаше същият.

— Марджъри — пое инициативата Секстън. — Ще кажа няколко думи за тази програма, само защото вие споменахте за нея.

Колкото и да бе странно, Тенч почти се зарадва да го чуе. Той се прокашля.

— Повечето хора не знаят, че НАСА вече от трийсет и пет години търси извънземни. И това търсене е скъпо — сателитни чинии, огромни приемници, милиони за заплати на учени, които седят на тъмно и слушат празни записи. Това е позорно пилеене на средства.

— Искате да кажете, че там горе няма нищо?

— Искам да кажа, че ако друга държавна институция беше похарчила толкова милиарди за трийсет и пет години, без да даде никакъв резултат, отдавна щяха да я закрият. — Той направи пауза, за да подчертае силата на изявлението си. — След трийсет и пет години, струва ми се, е напълно очевидно, че няма да открием извънземен живот.

— Ами ако грешите?

Секстън извъртя очи към тавана.

— Уф, за Бога, госпожо Тенч, ако греша, ще си изям шапката.

Марджъри Тенч впери мрачните си очи в сенатор Секстън.

— Ще запомня това обещание, господин сенатор. — И за пръв път се усмихна. — Струва ми се, че всички ще го запомним.

На десетина километра оттам в Овалния кабинет Зак Херни изключи телевизора и си наля уиски. Както беше обещала Марджъри Тенч, сенатор Секстън бе налапал стръвта — и кукичката, и кордата, че чак и тежестта.

24

Докато Рейчъл Секстън зяпаше фосилния метеорит в шепата си, Майкъл Толанд широко се усмихваше. На изящното й красиво лице се бе изписала невинна почуда — момиченце, току-що за пръв път видяло Дядо Коледа.

„Знам точно какво изпитваш“ — помисли си той.

Толанд се беше смаял по същия начин, само че преди две денонощия. И той мълчаливо бе зяпнал. Научното и философското значение на метеорита продължаваше да го удивлява, принуждаваше го да преосмисли цялата си представа за природата. Наистина, самият той беше открил няколко неизвестни дотогава дълбокоморски вида, ала тази „космическа буболечка“ представляваше откритие на съвсем друго равнище. Въпреки склонността на Холивуд да представя извънземните като зелени човечета, астробиолозите и любителите бяха единодушни, че като се има предвид самият брой и адаптивност на земните насекоми, ако изобщо бъде открит, извънземният живот по всяка вероятност ще е насекомоподобен.

Насекомите бяха представители на типа антроподи — същества с твърди външни скелети и разчленени крака. С над един милион и двеста и петдесет хиляди известни вида и още около петстотин хиляди некласифицирани, земните „буболечки“ бяха повече от всички други животни, взети заедно. Те съставляваха деветдесет и пет процента от всички земни видове и изумителните четиридесет процента от биомасата на планетата.

По-важна от многобройността на насекомите обаче беше тяхната устойчивост. От арктическия леден бръмбар до слънчевия скорпион от Долината на смъртта, буболечките обитаваха региони със смъртоносни стойности на температура, сухота и дори налягане. Освен това бяха овладели излагането на най-опасната известна сила във вселената — радиацията. След един ядрен опит през 1945 г. офицери от военновъздушните сили бяха облекли предпазни костюми и бяха проучили епицентъра на взрива — и бяха установили, че хлебарките и мравките продължават да си живеят, сякаш нищо не се е случило. Астрономите бяха стигнали до заключението, че защитният екзоскелет на антроподите ги прави идеални кандидати за обитаване на безброй планети със силна радиация, където не може да живее нищо друго. „Изглежда, астробиолозите са прави — помисли си Толанд. — Извънземните са буболечки“.

— Не мога да повярвам — като продължаваше да върти фосила в ръце, промълви Рейчъл. — Никога не съм мислила…

— Дайте си малко време да свикнете — ухили се Толанд. — На мен ми трябваше цяло денонощие, за да се окопитя.

— Виждам, че имаме новодошла — каза един нетипично висок азиатец, който се приближи към тях.

При неговата поява Корки и Толанд изведнъж отново станаха официални. Изглежда, вълшебният миг беше отминал.

— Доктор Уейли Мин — представи се мъжът. — Декан на факултета по палеонтология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис.

Поведението му се отличаваше с надутата скованост на ренесансов аристократ — той постоянно поглаждаше нелепата си папийонка, която носеше под дълга до коленете жилетка от камилска вълна. Уейли Мин очевидно не бе от хората, които допускат обстановката да влияе на външния им вид.

— Аз съм Рейчъл Секстън. — Ръката й все още трепереше, когато стисна гладката длан на палеонтолога. Той явно също беше от цивилната група на президента.

— За мен ще е удоволствие, госпожице Секстън, да ви разкажа каквото ви интересува за тези фосили.

— И по-добре да не проявявате голям интерес — измърмори Корки.

Мин поправи папийонката си.

— Аз се занимавам с изчезналите антроподи и мегаломорфи. Най-важната особеност на този организъм определено е…

— … че е форма на живот от друга планета! — прекъсна го астрофизикът.

Мин се намръщи и се прокашля.

— Най-важната особеност на този организъм е, че идеално се вписва в нашата Дарвинова система на земна таксономия и класификация.