Метеоритът - Страница 20

Снегоходът спря точно до изтребителя. Вратата на плексигласовата кабина се отвори и по стълбата се спусна мъж. От главата до петите бе увит в пухкав бял костюм, който оставяше впечатлението, че е пълен с въздух. Все пак това странно място се оказваше обитаемо. Мъжът даде знак на пилота да отвори купола. Нахлулият вятър вледени Рейчъл до костите. „Затвори тъпия капак!“

— Госпожице Секстън — извика непознатият. — От името на НАСА ви приветствам с добре дошла.

Тя трепереше. „Много благодаря“.

— Моля, разкопчайте ремъците си, оставете шлема в самолета и слезте. Имате ли въпроси?

— Да — извика Рейчъл. — Къде се намирам?

17

Марджъри Тенч — главен съветник на президента — приличаше на куц скелет. Длъгнестата й мършава фигура сякаш се състоеше само от стави и крайници. Кожата на намусеното й лице приличаше на пергамент, пробит от две безизразни очи. На петдесет и една години тя изглеждаше на седемдесет. Във Вашингтон почитаха Тенч като богиня на политическата сцена. Говореше се, че притежавала аналитични способности, граничещи с ясновидство. Десетилетието, през което бе оглавявала Бюрото за научно-техническо разузнаване на държавния департамент, беше донаточило гибелно острия й критичен ум. За нещастие, политическите й умения се придружаваха от леден характер, който малцина можеха да изтърпят повече от няколко минути. Марджъри Тенч имаше мозък на суперкомпютър — и същата топлота. Въпреки това президентът Зак Херни спокойно понасяше чудатостите й, още повече че можеше да се каже, че почти изцяло дължи поста си на интелигентността и усърдието й.

— Здравей, Марджъри. — Президентът стана да я поздрави. — С какво мога да ти помогна? — Не я покани да седне. Обичайните любезности не се отнасяха за жени като Марджъри Тенч. Ако искаше да седне, тя изобщо нямаше да чака да й предложат.

— Виждам, че сте насрочили срещата с персонала за четири следобед. — Гласът й бе прегракнал от цигарите. — Чудесно.

Тенч закрачи назад-напред и Херни усети, че сложните зъбни колела на мисълта й се въртят като бесни. Беше й благодарен. Марджъри Тенч бе една от малкото избраници сред президентските служители, които знаеха всичко за откритието на НАСА, и нейната политическа вещина помагаше на президента да планира стратегията си.

— Този дебат по Си Ен Ен в един часа… — Тя се закашля. — Кого ще пратите да се дърли със Секстън?

Херни се усмихна.

— Един младши говорител от предизборния ми щаб. — Политическата тактика на дразнене на „рибаря“, като не му пращат големи риби, беше стара като самите дебати.

— Имам по-добра идея — заяви Тенч и пустите й очи срещнаха неговите. — Пратете мен.

Зак Херни се сепна.

— Теб ли? — „Какво е намислила, по дяволите?“ — Марджъри, ти не се занимаваш с медиите. Пък и ако пратя главната си съветничка, какво впечатление ще направя? Хората ще си помислят, че сме изпаднали в паника.

— Точно така.

Херни я погледна изпитателно. Какъвто и странен план да се мътеше в главата й, той в никакъв случай нямаше да й позволи да излезе по Си Ен Ен. Всеки, който бе виждал Марджъри Тенч, знаеше, че има основание да работи зад кулисите. Тя имаше страховит вид — определено не беше лицето, което трябваше да поднесе посланието на Белия дом.

— Аз поемам дебата по Си Ен Ен — повтори Тенч. Този път не искаше разрешение.

— Марджъри, хората на Секстън със сигурност ще заявят, че присъствието ти по Си Ен Ен е доказателство за страха на Белия дом — обзет от безпокойство, опита друга тактика президентът. — Ако пратя тежката артилерия, ще си помислят, че сме отчаяни.

Тя мълчаливо кимна и запали цигара.

— Колкото по-отчаяни изглеждаме, толкова по-добре.

През следващите шестдесет секунди Марджъри Тенч очерта причините президентът да я прати на дебата по Си Ен Ен вместо някой нископоставен говорител. Когато свърши, Херни можеше само смаяно да я зяпне.

Марджъри Тенч отново доказваше, че е политически гений.

18

Леденият шелф на Милн е най-голямата монолитна ледена маса в Северното полукълбо. Разположен на север от осемдесет и втория паралел по най-северното крайбрежие на остров Елзмир, леденият шелф на Милн е широк шест и половина километра и достига дебелина над деветдесет метра.

Щом се качи в плексигласовата кабина на снегохода, Рейчъл с благодарност си сложи очакващите я на седалката канадка и ръкавици. От вентилаторите струеше топъл въздух. На леда навън двигателите на изтребителя изреваха и той се понесе по пистата.

Рейчъл уплашено попита:

— Излита ли?

Новият й домакин кимна и каза:

— Тук се допускат само научният и непосредственият поддържащ персонал на НАСА.

Самолетът се издигна в мрачното небе и Рейчъл внезапно се почувства захвърлена на самотен остров.

— Оттук ще продължим със снегохода — каза мъжът. — Административният директор ви очаква.

Тя впери очи в сребристия леден път пред тях и се опита да си представи какво прави тук административният директор на НАСА.

— Тръгваме! — извика мъжът и дръпна няколко лоста. Машината се завъртя на деветдесет градуса като танк и се обърна точно срещу високата снежна дига.

Обзета от страх, Рейчъл се вторачи в стръмната стена. „Да не би да иска да…“

— Напред! — Водачът отпусна амбреажа и снегоходът се понесе право към склона. Рейчъл изписка и се вкопчи в седалката. Когато се блъснаха в стената, шипестите вериги се врязаха в снега и машината започна да се катери. Младата жена бе сигурна, че ще се преобърнат, но кабината оставаше изненадващо хоризонтална. Когато стигнаха до върха на дигата, мъжът спря и усмихнато погледна пребледнялата си пътничка.