Метеоритът - Страница 18

Красота.

Още по-наскоро друг микроробот, намиращ се в кабинета на известен сенатор, за да следи личните му срещи, беше записал сензационен полов акт. Отрядът от Делта шеговито наричаше тази операция „внедряване в тила на врага“.

През последните десет дни бяха затворени в тази палатка и Делта Едно с нетърпение очакваше края на това наблюдение.

„Останете скрити. Наблюдавайте сградата — отвън и отвътре. Докладвайте на диспечера си за неочаквани събития“.

Делта Едно бе обучен никога да не изпитва чувства при изпълнение на задачите си. По време на инструктажа за тази операция обаче пулсът му определено се беше ускорил. Инструктажът беше „безлик“ — всеки етап им се обясняваше по секретни електронни канали. Делта Едно не знаеше кой е диспечерът, който ръководи операцията.

Тъкмо приготвяше дехидратиран протеинов порцион, когато часовникът му изпиука едновременно с часовниците на другите. След секунди комуникационното устройство до него запримигва. Той заряза храната и вдигна комуникатора. Другите двама мълчаливо го наблюдаваха.

— Делта Едно.

Двете думи мигновено бяха разпознати от софтуера за регистриране на глас. Всяка дума получи цифров код, който беше шифрован и пратен по сателит в другия край на връзката. Там подобно устройство разшифрова цифрите и ги преведе в думи с помощта на електронен речник. Накрая думите бяха изречени от електронен глас. И всичко това за осемдесет милисекунди.

— Тук диспечерът — каза човекът, който ръководеше операцията. Електронният глас на комуникатора звучеше зловещо — изкуствено и безполово. — Докладвайте оперативната обстановка.

— Всичко се развива според плана — отговори Делта Едно.

— Отлично. Внасям промяна във времето. Информацията ще бъде оповестена довечера в осем часа източно време.

Делта Едно си погледна часовника. Още само осем часа. Работата му тук скоро щеше да приключи. Това го ободри.

— Има още нещо — продължи диспечерът. — На сцената се появи нов играч.

— Какъв нов играч?

Делта Едно внимателно изслуша отговора. „Интересна игра“. Някой играеше сериозно.

— Смятате ли, че може да й се има доверие?

— Трябва внимателно да се наблюдава.

— Ами ако има проблеми?

Отсреща отговориха без никакво колебание.

— Заповедта ви остава в сила.

16

Рейчъл Секстън летеше на север вече повече от час. Освен беглото зърване на Нюфаундленд, по време на целия полет на изтребителя виждаше само вода.

Защо трябваше да е вода? Тя се намръщи. На седем години беше пропаднала през леда на замръзнало езеро, докато караше кънки. Когато бе потънала, беше сигурна, че ще умре. Накрая майка й успя да я изтегли. Оттогава Рейчъл страдаше от упорита хидрофобия — страх от открита вода, особено студена. Сега, докато летеше над Атлантическия океан, отново бе обзета от старите си страхове.

Едва когато пилотът се свърза с военновъздушната база „Туле“ в Северна Гренландия, Рейчъл осъзна колко много са се отдалечили. „Нима съм над Полярния кръг? — Това още повече я уплаши. — Къде ме водят? Какво е открила НАСА?“ Скоро синьо-сивите простори под нея се осеяха с хиляди блестящи бели точки.

„Айсберги“.

Рейчъл бе виждала айсберги само веднъж, преди шест години, когато майка й я убеди да отидат на екскурзия в Аляска. Рейчъл предложи безброй други екскурзии по суша, но майка й не отстъпваше. „Рейчъл, скъпа — каза й тя, — две трети от планетата са покрити с вода и рано или късно ще трябва да го приемеш“. Госпожа Секстън беше жилава дъщеря на американския Североизток и твърдо възнамеряваше да отгледа силна дъщеря. Това бе последното им пътуване заедно.

„Катрин Уентуърт Секстън“. Рейчъл се почувства ужасно самотна. Спомените нахлуха със силата на виещия извън самолета вятър. За последен път бяха разговаряли по телефона. Сутринта в Деня на благодарността.

— Съжалявам, мамо. — Рейчъл беше позвънила от затрупаното със сняг летище „О’Хеър“. — Знам, че семейството ни никога не е прекарвало Деня на благодарността разделено. Изглежда, че днес ще ни е за пръв път.

Майка й бе съкрушена.

— Много ми се искаше да те видя.

— И на мен, мамо. Мислете си за мен, докато с татко пирувате с пуйката.

Отсреща последва кратко мълчание.

— Рейчъл, не исках да ти го съобщя преди да пристигнеш, но баща ти казва, че тази година имал прекалено много работа, и не можел да се прибере. Щял да остане във вашингтонския си апартамент през празниците.

— Какво?! — Изненадата на Рейчъл веднага отстъпи мястото си на гняв. — Но това е Денят на благодарността! Сенатът не е в сесия! Той е на по-малко от два часа път. Би трябвало да е с теб!

— Знам. Казва, че бил изтощен — бил прекалено уморен, за да шофира. Имал нужда от тези дни, за да свърши изостаналата си работа.

„Работа ли?“ — скептично си помисли Рейчъл. Сенатор Секстън най-вероятно щеше да прекара ваканцията с друга жена. Макар и дискретни, неговите изневери продължаваха от години. Госпожа Секстън не бе глупава, но любовните връзки на мъжа й винаги се придружаваха от убедително алиби и обидено възмущение при самото загатване, че може да не й е верен. Накрая тя не беше видяла друг изход, освен да скрие мъката си и да се прави, че не забелязва. Въпреки че Рейчъл настояваше майка й да помисли за развод, Катрин Уентуърт Секстън бе жена, която държи на думата си. „Докато смъртта ни раздели — каза тя на Рейчъл. — Баща ти ми даде теб — най-красивата дъщеря на света — и затова съм му благодарна. Някой ден той ще трябва да отговаря за поведението си пред по-висша сила“.