Метеоритът - Страница 138

138

Уилям Пикъринг стоеше на мостика на „Гоя“ и с нямо удивление наблюдаваше зрелището, което се разиграваше пред очите му. В морската повърхност отдясно на кърмата се образуваше грамадна вдлъбнатина. Водовъртежът имаше диаметър стотици метри и бързо се разширяваше. Океанът описваше зловещо гладък кръг около фунията на циклона. От дълбините вибрираше гърлен стон. Директорът смаяно гледаше разширяващата се към него дупка — беше като зейналата паст на някакъв митичен бог, жаден за жертвоприношения.

„Сънувам“ — помисли си Пикъринг.

Изведнъж с експлозивно съскане, което пръсна стъклата на мостика, от въртопа изригна огромен стълб пара. В небето се издигна колосален гейзер, чийто връх изчезваше в мрачните облаци.

В същия миг стените на фунията станаха по-стръмни, въртопът светкавично се разшири и запоглъща океана. Кърмата на „Гоя“ рязко се люшна към бездната. Пикъринг изгуби равновесие, падна на колене и като дете пред Бог, се вторачи в глъбините. Последните му мисли бяха за дъщеря му Даяна. Молеше се преди смъртта си да не е познала такъв страх.

Ударната вълна от парата запрати самолета настрани. Докато пилотите овладяваха управлението и завиваха ниско над обречения „Гоя“, Толанд и Рейчъл се държаха за ръце. Долу видяха Уилям Пикъринг, коленичил с черното си палто до парапета на загиващия кораб.

Кърмата се надвеси над огромния воден кратер и въжето на котвата най-после се скъса. С гордо издигната във въздуха кърма „Гоя“ се плъзна през ръба и после по стръмната водна стена. Светлините му продължаваха да сияят, докато изчезваше в бездната.

131

Утрото беше ясно и свежо. Вятърът вдигаше въртопи от листа в подножието на паметника на Вашингтон. Най-големият обелиск на света обикновено се будеше пред собствения си мирен образ в огледалното езеро, но днес сутринта настъпи с хаос от блъскащи се репортери, които се трупаха около паметника.

Когато слезе от лимузината си и закрачи като лъв към очакващите го журналисти, сенатор Седжуик Секстън се чувстваше по-велик от самия Вашингтон. Беше поканил десетте най-големи национални мрежи и им бе обещал скандала на десетилетието. „Нищо не привлича лешоядите така, както миризмата на смърт“ — помисли си Секстън.

Държеше белите пликове, всеки елегантно запечатан с неговия восъчен герб. Ако информацията бе сила, Секстън носеше ядрена бойна глава.

Сенаторът бе като опиянен от очакващата го слава. Със задоволство видя, че импровизираната му сцена има две „рамки на славата“ — големи паравани, поставени от двете страни на подиума като сини завеси — стар трик на Роналд Рейгън, който осигуряваше изпъкването му на всеки фон.

Секстън влезе отдясно — появи се иззад единия параван като актьор иззад кулисите. Репортерите бързо заеха местата си на няколкото реда сгъваеми столове. На изток слънцето тъкмо изгряваше над купола на Капитолия и освети сенатора с розово-златистите си лъчи като с райска светлина.

„Идеален ден да стана най-могъщият човек на света“.

— Добро утро, госпожи и господа — каза Секстън и остави пликовете на катедрата пред себе си. — Ще се опитам да ви обясня нещата максимално кратко и безболезнено. Информацията, която ще споделя с вас, честно казано, е доста смущаваща. В тези пликове има доказателство за измама на най-високо правителствено равнище. Срам ме е да ви призная, че преди половин час ми се обади президентът и ме помоли — да, умоляваше ме — да не разгласявам уликите. — Той смаяно поклати глава. — И все пак аз съм човек, който вярва в истината. Колкото и да е мъчителна.

Сенаторът замълча за миг и вдигна пликовете. Репортерите ги проследиха с поглед като кучета, предвкусващи някаква неизвестна вкусотия.

Президентът се бе обадил на Секстън преди половин час и му беше обяснил всичко. Бил разговарял с Рейчъл, която била на някакъв самолет. Колкото и да било невероятно, изглежда, Белият дом и НАСА били невинни участници в това фиаско — планът бил замислен от Уилям Пикъринг.

„Не че има значение — помисли си Секстън. — Зак Херни пак ще го отнесе“.

Искаше му се да е муха на стената на Белия дом и да вижда лицето на президента в мига, в който Херни бе разбрал, че Секстън говори пред публика. Бяха се уговорили точно в този момент да се срещнат в Белия дом, за да обсъдят как най-добре да съобщят на страната истината за метеорита. Херни сигурно смаяно стоеше пред телевизора и разбираше, че не може да направи нищо, за да спре ръката на съдбата.

— Приятели — продължи Секстън и погледна репортерите откровено. — Сериозно обмислих всичко. Възнамерявах да изпълня желанието на президента и да запазя тези сведения в тайна, но трябва да послушам сърцето си. — Той въздъхна и сведе глава като човек, приклещен в ъгъла от историята. — Истината си е истина. Няма да си позволя по никакъв начин да въздействам на вашето тълкуване. Просто ще ви изложа фактите.

В далечината се чу рев на мощни хеликоптерни ротори. За миг Секстън се зачуди дали президентът не пристига панически от Белия дом с надеждата да спре пресконференцията. „Това ще е върхът на сладоледа — весело си помисли сенаторът. — Тогава Херни определено ще изглежда виновен!“

— Не ми е приятно да го правя — усетил идеалния момент, продължи сенаторът, — но се чувствам длъжен да съобщя на американския народ, че са го излъгали.

Летателната машина се приближи и кацна от дясната страна на площада. Секстън погледна натам и с изненада видя, че това изобщо не е президентският хеликоптер, а голям самолет „Оспри“. На корпуса пишеше: БРЕГОВА ОХРАНА НА САЩ. Люкът се отвори и отвътре излезе някаква жена. Носеше оранжева канадка на бреговата охрана и изглеждаше така, все едно е преживяла война. Огледа се и закрачи към импровизирания пресцентър.

138