Метеоритът - Страница 134

К оглавлению

134

Секстън събра пликовете и тръгна да излиза. Гейбриъл му препречи пътя.

— Правите грешка. Това може да почака.

Очите му се впиха в нея.

— Аз те създадох, Гейбриъл. И повече не си ми нужна.

— Този факс от Рейчъл ще ви осигури президентството. Длъжник сте й.

— Дал съм й предостатъчно.

— Ами ако с нея се случи нещо?

— Тогава ще бетонира съчувствения вот за мен.

Гейбриъл не можеше да повярва, че тази мисъл изобщо му е минала през ума, още по-малко, че се е изтръгнала от устните му. Отвратена, тя се обърна към телефона.

— Ще се обадя в Белия…

Секстън се извъртя и я зашлеви през лицето.

Тя залитна. Устната й беше разцепена. Хвана се за ръба на бюрото и смаяно зяпна човека, когото доскоро беше боготворила. Сенаторът я изгледа ледено.

— Ако дори само си мислиш да ми попречиш, ще те накарам да съжаляваш през целия си останал живот. — Той невъзмутимо стоеше пред нея, пъхнал запечатаните пликове под мишница. В очите му пламтеше дива заплаха.

Когато Гейбриъл излезе от офис сградата, устната й все още кървеше. Тя спря такси и се качи. После за пръв път от пристигането си във Вашингтон се пречупи и заплака.

127

Тритонът падна… Майкъл Толанд се изправи на наклонената палуба, залитна и се втренчи в прерязаното въже, на което беше висяла подводницата. После се обърна към кърмата и впери поглед във вълните. Понесен от течението, тритонът тъкмо изплуваше изпод „Гоя“. Облекчен поне, че подводницата е непокътната, океанологът погледна люка. Повече от всичко на света му се искаше да види, че той се отваря и отвътре се измъква невредимата Рейчъл. Ала люкът остана затворен. Толанд се зачуди дали не е изгубила съзнание при падането.

Тритонът се движеше изключително ниско — много под нормалната си ватерлиния. „Потъва!“ Майкъл нямаше представа защо, но в момента причината не бе важна.

„Трябва да измъкна Рейчъл! Бързо!“

И тъкмо да затича към ръба на палубата, над него избухна дъжд от куршуми и от тежката макара се посипаха искри. Той приклекна. „Мамка му!“ — Надникна иззад макарата и видя, че Пикъринг е на горната палуба и стреля по него. Преди да скочи във вертолета, войникът от Делта Форс беше хвърлил автомата си и директорът на НРС очевидно го бе взел. Без да може да излезе иззад макарата, Толанд погледна към потъващия тритон.

„Хайде, Рейчъл! Излез!“ Помоли се люкът да се отвори. Нищо.

Измери с поглед откритото пространство до парапета на кърмата. Шест метра. Прекалено много, за да го преодолее без прикритие.

Пое си дълбоко дъх и взе решение. Разкъса ризата си и я хвърли надясно от себе си. Докато Пикъринг я разкъсваше на парчета с автомата си, Толанд се затича наляво по наклонената палуба и зави към кърмата. После с див скок се прехвърли през парапета. Докато летеше във въздуха, чу свистенето на куршумите около себе си. Знаеше, че дори само един от тях може да го превърне в храна за акулите в мига, в който падне във водата.

Рейчъл Секстън се чувстваше като животно, затворено в клетка. Многократно бе опитвала да отвори люка, ала безуспешно. Чуваше, че някъде под нея се пълни резервоар, и усещаше, че подводницата натежава. Мракът на океана се издигаше все по-нагоре по прозрачния купол, като черна завеса, вдигаща се отдолу нагоре.

През долната половина на стъклото виждаше мамещата я като гробница океанска бездна. Безкрайната пустота заплашваше да я погълне. Тя хвана ръчката и отново опита да я завърти, но люкът не поддаде. Дробовете й се напрягаха, влажният дъх на въглероден двуокис пареше ноздрите й. В главата й се въртеше само една мисъл.

„Ще умра сама под водата!“

Огледа контролните пултове и лостовете на тритона за нещо, което да й помогне, но не светеха никакви индикатори. Нямаше електричество. Беше заключена в мъртъв стоманен ковчег, който потъваше към морското дъно.

Клокоченето в резервоарите като че ли се ускори и океанът стигна почти до горния край на купола. В далечината отвъд безкрайните равни простори се разширяваше алена ивица. Настъпваше утрото — последното, което щеше да види. Затвори очи и ужасяващите детски спомени нахлуха в ума й.

Падаше през леда. Плъзгаше се във водата.

Нямаше въздух. Не можеше да изплува. Потъваше.

Майка и я викаше.

— Рейчъл! Рейчъл!

Чукането по стъклото я откъсна от унеса и и тя отвори очи.

— Рейчъл! — Беше Майкъл. Прочете името си по движението на устните му.

— Майкъл!

Толанд изплува на повърхността и облекчено си пое дъх. Беше видял Рейчъл да се движи в подводницата. „Жива е!“ С мощни удари заплува към задния край на тритона, покатери се върху потопената двигателна платформа и запълзя към кръглия люк. Надяваше се, че е извън обсега на автомата на Пикъринг.

Вече почти целият корпус бе под водата и океанологът разбираше, че ако иска да отвори люка и да измъкне Рейчъл, трябва да побърза. Още педя и вълните щяха да залеят тритона. Щом люкът потънеше под повърхността, при отварянето му вътре щеше да нахлуе вода и светкавично щеше да потопи подводницата.

— Сега или никога — промълви той, хвана колелото на люка и го завъртя обратно на часовниковата стрелка. Нищо. Опита отново, като напрегна всичките си сили. Механизмът отново отказа да се завърти.

Чуваше Рейчъл от другата страна на люка. Гласът й бе приглушен, но той усещаше ужаса й.

— Опитах! — извика тя. — Не успях да го завъртя!

Водата вече плискаше капака.

— Дай да опитаме заедно! — викна Майкъл. — Ти върти по посока на часовниковата стрелка! — Знаеше, че механизмът е ясно обозначен. — Давай!

Толанд се опря в баластните резервоари и напъна с всички сили. Под него Рейчъл направи същото. Колелото се завъртя с около сантиметър и спря.

134