Метеоритът - Страница 122

122

„Тайната на метеорита ще умре. Тук. Сега“.

За щастие Делта Едно разполагаше с други средства за проследяване. Дори на този странен фон на горещия океан лесно можеше да открие термичната следа на моторницата. Той включи термоскенера. Температурата на океана наоколо беше тридесет и пет градуса. Емисиите на извънбордовия двигател с мощност двеста и петдесет конски сили бяха стотици градуси по-горещи.

Кракът на Корки Марлинсън се вцепени.

Тъй като не знаеше какво друго да направи, той избърса ранения си прасец с парцалите и уви раната с много пластове изолирбанд. Когато ролката свърши, целият му прасец от коляното до глезена беше покрит със стегнат сребърен пласт. Кръвта спря, въпреки че дрехите и ръцете му все още бяха окървавени.

Седнал на дъното на крестлайнъра, Корки се чудеше защо хеликоптерът още не го е открил. Вдигна поглед и огледа хоризонта зад себе си. Очакваше да види далечния „Гоя“ и приближаващия се вертолет. Странно, не видя нищо. Светлините на „Гоя“ бяха изчезнали. Не можеше да се е отдалечил чак толкова много, нали?

Изведнъж го обзе надежда, че може би ще успее да избяга. Може би го бяха изгубили в мрака. Може би щеше да стигне до брега!

И тогава забеляза, че следата зад лодката му не е права. Тя сякаш постепенно се заобляше, като че ли моторницата се движеше по дъга, а не по права линия. Смутен, астрофизикът завъртя глава да проследи дъгата. И след миг видя кораба. „Гоя“ беше на около половин километър от лявата му страна. Ужасен, Корки със закъснение разбра грешката си. Тъй като нямаше кой да държи руля, носът на крестлайнъра постоянно се бе ориентирал спрямо посоката на силното течение — кръговия поток на подводния циклон. „Движа се в кръг, по дяволите!“

Връщаше се към началната си точка.

Все още беше в гъмжащия от акули циклон. Спомни си мрачните думи на Толанд: „Имат най-съвършеното обоняние в морето — могат да надушат кръв от километър и половина“. Погледна окървавения си, облепен с изолирбанд крак и ръцете си. Хеликоптерът скоро щеше да го настигне. Той разкъса кървавите си дрехи и запълзя гол към кърмата. Никоя акула не можеше да се движи със скоростта на лодката, затова той спокойно се изми, доколкото можеше. „Само капчица кръв…“

Когато се изправи — гол в нощта — Корки знаеше, че му остава една-единствена възможност. Някога бе научил, че животните маркират територията си с урина, защото пикочната киселина е най-силно миришещата течност, произвеждана от тялото.

„По-силно от кръвта“. Поне така се надяваше. Искаше му се да е изпил няколко бири. Той повдигна ранения си крак върху парапета и се опита да препикае изолирбанда. „Хайде! — Зачака. — Нищо не може да се сравнява с удоволствието да се опикаваш, когато по петите те гони хеликоптер!“

Накрая успя. Намокри лепенката и използва малкото останала в мехура му течност, за да навлажни един парцал, с който намаза цялото си тяло. „Адски приятно!“

В тъмното небе се появи червен лазерен лъч и се насочи към него като блестящо острие на грамадна гилотина. Вертолетът се приближи под ъгъл — пилотът очевидно се бе объркал, защото моторницата се връщаше към „Гоя“.

Корки бързо си сложи спасителна жилетка и застана на кърмата. На окървавеното дъно, само на метър и половина от него, се появи червена точка. Беше време.

От борда на „Гоя“ Майкъл Толанд не видя как неговата моторница избухва в пламъци и се премята във въздуха.

Ала чу експлозията.

117

По това време в Западното крило обикновено цареше тишина, но неочакваната поява на президента по халат и чехли вдигна на крак съветниците и дежурния персонал.

— Не мога да я намеря, господин президент — каза един млад съветник, който припряно влезе след него в Овалния кабинет. Бе търсил навсякъде. — Госпожица Тенч не отговаря нито на пейджъра, нито на мобилния си телефон.

Херни беше ядосан.

— Търсихте ли я в…

— Напуснала е сградата, господин президент — съобщи друг съветник, който току-що влизаше. — Подписала се е в книгата преди около час. Според нас е отишла в НРС. Една от телефонистките казва, че разговаряла с Пикъринг.

— С Уилям Пикъринг ли? — озадачи се президентът.

Тенч и Пикъринг бяха всичко друго, но не и приятели.

— Обадихте ли му се?

— И той не отговаря. От телефонната централа на НРС не могат да се свържат с него. Казаха, че мобилният му телефон дори не звъни. Все едно е изчезнал от лицето на земята.

Херни се вторачи в съветниците си, после отиде на бара и си наля чаша бърбън. Когато я вдигна към устните си, в кабинета се втурна агент от Секретната служба.

— Господин президент? Нямах намерение да ви будя, но трябва да знаете, че тази нощ при паметника на Рузвелт избухна кола-бомба.

— Какво?! — Херни за малко не изпусна чашата си. — Кога?

— Преди час. — Лицето на агента бе мрачно. — И ФБР току-що идентифицира жертвата…

118

Кракът на Делта Три изгаряше от болка. „Това смъртта ли е?“ Опита се да помръдне, но не можеше, дори дишаше с усилие. Виждаше само замъглени силуети. Спомни си експлозията на крестлайнъра в морето, видя яростта в очите на надвесения над него Майкъл Толанд, опрял гърмящия прът в гърлото му.

„Сигурно Толанд ме е убил…“

И все пак разкъсващата болка в десния крак му показваше, че е жив. Той бавно дойде на себе си. Когато бе чул взрива на моторницата, Толанд беше надал яростен вик. После бе насочил пустия си поглед към Делта Три и се беше напрегнал, сякаш се готвеше да забие пръта в гърлото му. Но се бе поколебал, възпрян от собствения си морал, и с нов вик беше стоварил обувката си върху откъснатия крак на командоса.

122