Метеоритът - Страница 116

116

„Почти същата е, да — помисли си Рейчъл. — За съжаление“.

Океанологът прочете описанието на екрана:

— „Въпреки че е един от най-старите видове в океана, редкият и наскоро класифициран вид Bathynomus gyganteus е дълбокоморски изопод, напомнящ голяма мокрица. Достигащ дължина около половин метър, този вид се характеризира с хитинов екзоскелет, разчленен на глава, гръдна част и корем. Видът притежава чифтове крайници, антени и съставни очи като на сухоземните насекоми. Този придънен обитател няма известни врагове и живее в морска среда, доскоро смятана за необитаема“. — Толанд вдигна очи. — Което обяснява липсата на други фосили в образеца!

Рейчъл се взираше в съществото на екрана, едновременно развълнувана и несигурна, че напълно разбира какво означава всичко това.

— Представи си, че преди сто и деветдесет милиона години гнездо на тия Bathynomus gyganteus е било заровено под дълбоко океанско свлачище на тиня — възбудено рече Толанд. — Когато тинята се вкамени, буболечките се фосилизират. В същото време океанското дъно, което постоянно се движи като бавна конвейерна лента към океанските падини, отнася фосилите в зона със силно налягане, където в скалата се образуват хондрули! — Океанологът говореше все по-бързо. — И ако част от фосилизираната хондрулизирана кора се отчупи и се озове в края на падината, което се случва много често, спокойно могат да я открият!

— Но ако НАСА… — заекна Рейчъл. — Искам да кажа, ако всичко това е лъжа, в НАСА трябва да са знаели, че рано или късно някой ще забележи, че този фосил прилича на морско същество, нали така? Нали ние току-що го направихме!

Толанд принтираше снимките на Bathynomus gyganteus на лазерен принтер.

— Не знам. Даже някой да посочи приликите между фосилите и живата морска въшка, физиологията им не е еднаква. Това дори още по-категорично доказва твърдението на НАСА.

Рейчъл най-после разбра.

— Панспермия. — „Живот на Земята, посят от космоса“.

— Точно така. От научна гледна точка приликите между космическите и земните организми са напълно логични. Тази морска въшка всъщност потвърждава твърденията на НАСА.

— Освен ако не се оспори автентичността на метеорита.

Толанд кимна.

— Щом се оспори, всичко рухва. От приятел на НАСА нашата морска въшка се превръща в техен враг.

Рейчъл мълчаливо се взираше в страниците със снимките, които излизаха от принтера. Опитваше се да си каже, че всичко това е случайна грешка на Управлението, ала знаеше, че не е така. Хората, които допускаха случайни грешки, не се опитваха да убиват.

В лабораторията внезапно се разнесе носовият глас на Корки:

— Невъзможно!

Толанд и Рейчъл се обърнаха едновременно.

— Пак ще измерим това проклето съотношение! Просто няма логика!

Завия забързано се появи с няколко компютърни разпечатки в ръка. Лицето й бе пепеляво.

— Майк, не знам как да го кажа… — Гласът й секна. — Съотношението между титана и циркония в този образец… — Тя се прокашля. — Съвсем ясно е, че в НАСА са допуснали огромна грешка. Техният метеорит е океанска скала.

Толанд и Рейчъл се спогледаха, ала не казаха нищо. Вече знаеха. Всички подозрения и съмнения се бяха надигнали като гребен на вълна и достигаха кулминационната си точка.

Океанологът кимна. От очите му струеше тъга.

— Да. Благодаря, Завия.

— Но аз не разбирам — продължаваше геоложката. — овъглената кора… откриването му в леда…

— Ще ти обясним на път за сушата — обеща Толанд. — Тръгваме веднага.

Рейчъл бързо събра всички разпечатки и доказателства. Те бяха поразително категорични: радарната разпечатка с шахтата под шелфа, снимките на живата морска въшка, напомняща на фосила на НАСА, статията на доктор Полък за океанските хондрули и данните от микросканирането, показващи обеднен титан в метеорита.

Заключението бе безспорно.

Измама.

Толанд погледна купчината документи в ръцете на Рейчъл и тежко въздъхна.

— Е, според мен Уилям Пикъринг вече разполага с доказателства.

Тя кимна и отново се зачуди защо директорът не отговаря.

Океанологът вдигна слушалката на близкия телефон и я подаде.

— Искаш ли пак да опиташ да му се обадиш?

— Не. Да побързаме. Ще опитам да се свържа с него от хеликоптера. — Вече беше решила, че ако не се свърже с Пикъринг, ще нареди на бреговата охрана да ги закара направо в НРС, на по-малко от триста километра.

Толанд понечи да затвори телефона, но се поколеба и се намръщи.

— Странно. Няма сигнал.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рейчъл.

— Странно — повтори той. — Преките сателитни връзки никога не…

— Господин Толанд? — Пилотът от бреговата охрана се втурна в лабораторията с пребледняло лице.

— Какво има? — попита океанологът. — Идва някой ли?

— Има проблем — отвърна пилотът. — Не знам. Всички радарни и комуникационни устройства просто изключиха.

Рейчъл напъха документите в джобовете си.

— Качвайте се на хеликоптера. Тръгваме. Веднага!

109

Гейбриъл с разтуптяно сърце прекоси тъмния кабинет на сенатор Секстън. Помещението бе колкото просторно, толкова и елегантно — дървена ламперия с резба, маслени платна, персийски килими, кожени столове и грамадно махагоново бюро. Единственото осветление беше зловещото сияние на компютърния екран. Тя се приближи до бюрото.

Сенатор Секстън маниакално бе прегърнал идеята за „дигитален офис“ и беше заменил претъпканите кантонерки с компактната, лесна за търсене и проста система на персоналния си компютър, в който вкарваше огромни количества информация — дигитализирани бележки от срещи, статии, речи. Компютърът му бе свещена територия и той държеше кабинета си винаги заключен. Отказваше дори да го свърже с интернет от страх, че в святата му дигитална съкровищница може да проникнат хакери.

116