Гейбриъл се замисли.
— И така НАСА е научила за метеорит, за който не е знаел никой друг.
— Точно така. И по ирония на съдбата, ако моят софтуер работеше нормално, ПОСП щеше да открие същия метеорит — седмица преди канадеца.
Съвпадението сепна Гейбриъл.
— Метеорит, погребан от триста години, за малко да бъде открит два пъти за една седмица, така ли?
— Знам, странно е, обаче в науката се случва. Въпросът е, че според директора трябвало да е наше откритие — ако аз съм си свършил работата както трябва. Той ми каза, че след като канадецът е мъртъв, никой нямало да пострада, ако просто преместя ПОСП на посочените координати и се престоря, че сателитът е открил метеорита. Така сме щели да си спестим поредния позорен провал.
— И вие го послушахте.
— Както казах, нямах друг избор. Всичко се беше провалило заради мен. — Той отново направи пауза. — Тази вечер обаче, когато гледах конференцията на президента научих, че метеоритът който се престорих, че откривам, съдържа фосили…
— Били сте поразен.
— Направо се шашнах!
— Според вас директорът знаел ли е, че съдържа фосили, преди да ви принуди да се престорите, че го е открил ПОСП?
— Не би трябвало. Когато на мястото е пристигнала първата група от НАСА, метеоритът е бил непокътнат в леда. Предполагам, че Екстром не е имал представа какво всъщност е намерил, докато групата не е сондирала ледника и не е направила рентгенови анализи. Накарали са ме да излъжа за ПОСП, като са си мислили, че ще постигнат сравнително голяма победа с грамаден метеорит. Чак после са осъзнали величината на находката.
Гейбриъл се задъхваше от вълнение.
— Доктор Харпър, ще свидетелствате ли под клетва, че НАСА и Белият дом са ви принудили да излъжете за софтуера на ПОСП?
— Не знам. — Програмистът изглеждаше уплашен. — Не знам какви щети ще нанесе това на Управлението… на новото откритие.
— Доктор Харпър, и двамата с вас знаем, че този метеорит си остава чудесно откритие, независимо как е намерен. Въпросът е, че вие сте излъгали американския народ. Хората имат право да знаят, че ПОСП не е точно такъв, какъвто твърди НАСА.
— Не знам. Мразя директора, обаче моите колеги… те са добри хора.
— И заслужават да знаят, че са били измамени.
— А ония доказателства, че съм присвоявал средства?
— Не мислете за тях — почти забавила за собствената си измислица, отвърна Гейбриъл. — Ще кажа на сенатора, че не знаете нищо за присвоените средства. Това е елементарна инсценировка — директорът се е подсигурил, за да ви накара да мълчите за ПОСП.
— Сенаторът може ли да ме защити?
— Напълно. Вие не сте извършили нищо лошо. Просто сте изпълнявали заповеди. Освен това, след като току-що ми разказахте за този канадски геолог, изобщо няма да се наложи сенаторът да повдига въпроса за присвояването на средства. Можем да се съсредоточим изцяло върху дезинформацията на НАСА за ПОСП и метеорита. Щом сенаторът съобщи за канадеца, директорът няма да е в състояние да ви дискредитира с лъжи.
Харпър продължаваше да се измъчва. Умълча се и се замисли за възможностите си. Гейбриъл го остави на мира. Беше осъзнала, че в тази история има още едно смущаващо съвпадение. Нямаше да го спомене, но виждаше, че програмистът има нужда от последен тласък.
— Имате ли кучета, доктор Харпър?
Той вдигна поглед.
— Моля?
— Просто ми се стори странно. Вие ми казахте, че малко след като този канадски геолог съобщил по радиостанцията координатите на метеорита, шейната и кучетата му паднали в цепнатина.
— Имало е буря. Отклонили са се от пътя.
Гейбриъл сви рамене и с престорено съмнение измърмори:
— Хм… ясно.
Харпър очевидно усети колебанието й.
— Какво мислите?
— Не знам. Просто това откритие е заобиколено с прекалено много съвпадения. Канадски геолог съобщава координатите на метеорита на честота, която може да чуе само НАСА? И после кучетата му падат в пропаст? — Тя замълча за миг. — Явно разбирате, че смъртта на този геолог е отворила пътя за целия този триумф на НАСА.
Харпър пребледня.
— Смятате, че директорът може да е убил човек заради този метеорит, така ли?
„Голяма политика. Големи пари“ — помисли си Гейбриъл.
— Нека поговоря със сенатора и ще ви се обадим. Има ли друг изход оттук?
Гейбриъл Аш остави пребледнелия Крис Харпър, спусна се по противопожарната стълба на пустата уличка зад сградата на НАСА и спря едно такси, което току-що бе оставило неколцина празнуващи служители.
— Уестбрук Плейс — каза на шофьора младата жена. Скоро щеше да направи сенатор Секстън наистина щастлив човек.
Рейчъл стоеше до входа на пилотската кабина, опънала кабела на слушалката на радиотелефона, за да може да разговаря, без пилота да я чува. Чудеше се какво се е съгласила да направи. Корки и Толанд я наблюдаваха. Макар че с шефа си се бяха разбрали да поддържат радиомълчание до кацането и във военновъздушната база „Болингс“ край Вашингтон, сега тя разполагаше с информация, която Пикъринг трябваше чуе незабавно. Обаждаше се на мобилния му телефон, който директорът винаги носеше със себе си. Той отговори делово.
— Говорете предпазливо, моля. Не гарантирам за сигурността на връзката.
Рейчъл разбираше. Подобно на повечето мобилни телефони на НРС, мобифонът на Пикъринг имаше индикатор, който показваше неосигурените повиквания. Тъй като тя се обаждаше по радиотелефон, една от най-несигурните комуникации, мобифонът на директора го беше предупредил. Този разговор не биваше да е конкретен. Без имена. Без места.
— Моят глас показва самоличността ми. — Рейчъл използва обичайния поздрав за такава ситуация. Бе очаквала шефът й да реагира по-остро, задето е рискувала да се свърже с него, но той не изглеждаше сърдит.